Глен Купър - Ще дойде дяволът

Марлоу затаи дъх, когато палачът вдигна брадвата над главата си и я стовари надолу с всичка сила.

При все това ударът беше непохватен. Не улучи целта, а уцели възела на превръзката на очите на Мария и острието се плъзна настрани и се заби дълбоко в черепа ѝ. Кралицата на Шотландия изписка, но остана неподвижна на дръвника. Вторият удар беше по-точен и кръвта шурна, както подобава, но дори този удар не успя да отдели напълно главата от тялото. Наложи се палачът да се наведе и да използва брадвата си като нож, за да пререже последните жили.

Хвана главата за шапчицата, изправи се и я вдигна високо. Но когато извика репетираното: „Бог да пази кралицата!“, главата падна от хватката му и в ръката му остана шапката и една кестенява перука.

Само на придворните дами беше известно, че кралицата е оплешивяла почти напълно. Окървавената ѝ глава се търкулна от ешафода и спря в краката на Марлоу.

Той гледаше как устата ѝ се отваря и затваря, сякаш се опитва да целуне ботуша му, и с всяко смъртно движение усещаше как опашката му потрепва от живот.

„Аз съм лемур и помогнах да убият католическата кралица“.

Микеланджеловата Сикстинска капела не беше създадена за ордите туристи, които кривяха вратове и осветяваха като със стробоскоп помещението със светкавиците на дигиталните си фотоапарати.

Беше създадена за това.

Затворена и празна, тя беше тържествено притихнала и очакваща, равномерно и естествено осветена от високите прозорци от двете страни, разположени малко под изписания таван.

Редове покрити с кафяво кадифе маси бяха внимателно подредени от двете страни на капелата, на всяка маса имаше проста бяла картичка с името на кардинал.

Чу се звук от древен ключ в древна ключалка и една тежка врата се отвори със стон. После се чуха звуци от душене и нокти, драскащи по покрития с мозайка под.

Немската овчарка опъваше каишката си, нетърпеливо наострила уши, опашката махаше целенасочено. Дресьорът от охранителната фирма „Групо БРМ“ остави кучето да си върши работата. То отиде право до най-близката маса, подуши спускащата се до земята кадифена покривка и пъхна голямата си черно-кафява глава отдолу.

Измъкна глава — опашката му беше в същото положение на готовност — и задърпа водача си към следващата маса.

Хакел даде знак на своя човек, Глаузер, който сякаш преливаше от щастие, че му е възложена задача в цивилни дрехи за конклава — черен костюм, скроен така, че да побира модифицирания картечен пистолет „Хеклер и Кох“.

— Доведи екипа по електрониката да претърси след кучето.

Глаузер кимна и отиде да повика търсачите на бръмбари.

Когато свърши с капелата, отрядът по сигурността се зае с малките прилежащи помещения, включително Залата на сълзите — където новият папа за кратко щеше да разсъждава над съдбата си в усамотение, — Залата за обличането и така до залите на подземния етаж, където претърсването приключи.

В двора зад капелата Хакел гледаше как хората на „Групо БРМ“ прибират оборудването си и качват кучето в един микробус. Глаузер се приближи до него и каза:

— Оттук нататък удвоявам охраната и поддържам най-високо ниво на бдителност.

Хакел насочи пръст към гърдите му и изръмжа:

— Именно.

Елизабета беше сама в апартамента. Беше се прибрала след месата в „Санта Мария“ в Трастевере и денят се точеше някак странно. Изобщо не беше свикнала времето ѝ да е неуплътнено, но нямаше да пусне телевизора, нали?

Първо прекара един час на компютъра на баща си — проучваше Лумбубаши и Република Конго. Толкова бедна страна. Толкова много нужди. Но въпреки бедността децата на уебсайта на ордена изглеждаха весели и здрави. Поне това повдигна настроението ѝ.

Въздъхна и стана. Нахлуващата през прозорците светлина подчертаваше праха по мебелите. За разлика от чистачката на баща си, тя можеше безнаказано да пипа книгите и документите му и да избърше и лъсне повърхности, които не бяха почиствани от години.

Отиде в стаята си, събу се и си съблече расото. Чекмеджетата на стария ѝ скрин бяха подути от влага и трябваше да дръпне по-силничко, за да ги отвори. Не беше поглеждала старите си дрехи от години и видът на старите ѝ дънки и блузи върна цял водовъртеж от спомени. Посегна към едни избелели „Левис“, които си беше купила на едно училищно пътуване до Ню Йорк, и пръстите ѝ напипаха нещо под тях.

Кадифена кутийка.

Тя седна на леглото си. Опитваше се да потисне сълзите си. Кутийката лежеше върху голите ѝ колене. Тя я отвори. Слънчевата светлина улови висулката от Марко и заподскача по шлифованата ѝ повърхност. Беше толкова красива и искряща — като в деня, в който си я сложи за първи път.