Глен Купър - Ще дойде дяволът

Вечерта беше гореща. Прозорецът на Елизабета беше широко отворен, но въздухът почти не помръдваше.

Марко сложи показалец върху висулката с форма на сърчице и леко я притисна към зърното на гърдата ѝ. Кожата ѝ блестеше и тя дишаше тежко. Светлината на свещите ги обливаше.

— Все още ли ти харесва? — попита той.

— Разбира се. Не виждаш ли, че никога не я свалям?

— Виждам. Дори когато се любиш.

— С другите момчета я свалям — каза тя и го смушка в ребрата.

Той се нацупи.

— Много мило.

Елизабета го целуна по бузата, после игриво прокара език по наболата му брада. Беше солен.

— Не бой се. Ти си единственият.

Той седна в леглото, сви колене към гърдите си и ненадейно каза:

— Ще се оженим, нали?

Тя също седна и го изгледа озадачено.

— Това да не би да е предложение?

Марко сви рамене.

— Просто питам. Искам да кажа... мисля, че знам отговора, просто искам да съм сигурен, че и ти го знаеш.

Тази нощ той беше като мъж дете. Толкова едър и силен, а същевременно така раним и неуверен.

— Че за кого другиго да се омъжа? — Елизабета сложи длан на голия му гръб и бавно я плъзна към кръста му. Беше гладък и силен и по някаква причина, която тя не проумяваше, това беше любимата ѝ част от тялото му.

Прибра кадифената кутийка в чекмеджето толкова внимателно, все едно държеше мощите на светец. Обу старите си дънки — още ѝ ставаха — и облече вмирисана на старо блуза.

Докато чистеше апартамента, се мъчеше да не мисли за Марко. Обикновено се справяше добре със заличаването на мислите за него, но днес единственото, което имаше шанс да ги измести, беше Африка.

Новината на сестра Марилена я беше разтърсила из основи. Беше прекарала нощта в отричане, потискаше възмущението, дори гнева. Кой си играеше с живота ѝ и дърпаше конците, сякаш тя беше марионетка? Защо я изтръгваха от манастира и ученичките ѝ, от всичко скъпо в живота ѝ?

Но докато се молеше на сутрешната служба, отношението ѝ започна да се променя, а настроението ѝ се подобри. Колко арогантно и самомнително от нейна страна да оспорва съдбата си! Тя не само беше в ръцете на Бог — осени я, че Конго е дар от Него. Това беше шанс, осъзна Елизабета, да се отърси от тежкото бреме, което беше принудена да носи. Можеше да остави зад гърба си скелетите и мъжете с опашките и черните им татуировки и да се върне към истинското си призвание, службата на Бог и образоването на децата. Манастирското училище в Лумбубаши беше много далеч, беше чисто и добро и тя щеше да се възстанови там. Разбира се, щеше да тъжи за семейството и сестрите си от манастира, но жертвата ѝ щеше да е нищожна в сравнение със саможертвата на Христос. Любовта на Христос щеше да я крепи в чуждата страна, а щастливите личица на дечицата я викаха от снимките в уебсайта на Лумбубаши.

Дневната, кухнята, трапезарията, антрето и банята за гости вече блестяха и миришеха на свежи почистващи препарати. След това щеше да се заеме със спалните — щеше да започне от своята и да завърши с тази на баща си. Избута прахосмукачката в стаята си, включи я и започна да чисти килима — и погледът ѝ попадна върху „Фауст“ и плика на Бруно Отингер. Тя спря прахосмукачката, седна на бюрото и препрочете бележката от загадъчния К.

Въздъхна заради слабостта си. Не можеше да се откаже.

„Заминавам чак след шест дни — помисли си. — Какво толкова, ако преди да се кача на самолета отделя време за нещо повече от чистенето?“

Въоръжена с чаша кафе и телефонен номер от страницата на университета в Улм, Елизабета седна в кухнята на баща си, вдигна телефона, проправи си път с приказки през някаква властна секретарка и успя да се свърже с декана на факултета по инженерни науки Даниел Фридрих.

Господин Фридрих изслуша молбата ѝ за информация за Бруно Отингер, но щом проговори, тя разбра, че не може да ѝ бъде полезен. Бил относително отскоро в университета и въпреки че бил чувал, че Отингер работел във факултета преди години, не го познавал лично. Освен това говореше така, все едно има по-важни задачи.

— Има ли членове на факултета, които може да го помнят? — попита тя.

— Може би Херман Щрауб — раздразнено каза деканът. — Той е тук от памтивека.

— Може ли да говоря с него?

— Вижте какво — сопна се Фридрих. — Оставете телефона си на секретарката ми. Тя ще провери дали Щрауб иска да говори с вас. Друго не мога да направя.

Елизабета вече беше свалила номера на Щрауб от уебсайта и се обади в мига, когато линията прекъсна. Възрастният, ако се съдеше по гласа му, мъж отговори официално на немски, но превключи на приличен английски, когато тя го попита дали говори английски или италиански.