Глен Купър - Ще дойде дяволът

Щрауб беше очарователен и — ако се съдеше по захаросания му тон — застаряващ женкар. Тя не рискува да го подплаши, като му каже, че е монахиня.

— Да — отвърна той малко изненадано. — Познавах Отингер доста добре. Бяхме дългогодишни колеги. Той почина преди няколко години.

— Да, зная. Но може би ще можете да ми помогнете. У мен чрез общи познати попадна едно от най-скъпите му притежания — стара книга. Тя събуди любопитството ми. Исках да се опитам да науча повече за него.

— Трябва да ви кажа, че Отингер не беше много общителен. И все пак се разбирахме доста добре. Той беше твърд, суров човек. Повечето студенти не го харесваха, а и отношенията му с колегите във факултета също бяха обтегнати. Някои изобщо не му говореха. Но той беше изключителен човек и отличен инженер и аз ценях работата му. А той ценеше моята, така че това беше основата, според мен, на едно приемливо колегиално отношение.

— Какво знаете за живота му извън университета?

— Всъщност много малко. Беше единак и аз уважавах това. Доколкото знам, живееше сам и нямаше семейство. Държеше се като стар ерген. Яките му бяха оръфани, по пуловерите му имаше дупки — разбирате ме.

— Да ми кажете нещо за извънакадемичните му интереси?

— Ами... политическите му възгледи бяха малко крайни. Не сме водили сериозни политически разговори или нещо подобно, но често правеше забележки, които показваха накъде клони.

— И накъде по-точно?

— Надясно. Силно надясно, бих казал. Нашият университет е доста либерален и той все мърмореше как социалистите това, комунистите онова. Мисля, че имаше и известни предразсъдъци спрямо имигрантите. Студентите ни от Турция и подобни места, ами, те знаеха за репутацията му и не се записваха в курсовете му.

— Той член ли беше на някоя политическа партия? — попита Елизабета.

— Това няма как да знам.

— Споменавал ли е някога за интерес към литературата?

— Не си спомням.

— Говорил ли е някога за Кристофър Марлоу и по-точно за „Фауст“?

— С мен? Със сигурност не.

— Споменавал ли е някого на име К?

— Не, доколкото си спомням. Това са много странни въпроси, госпожице.

Елизабета се разсмя.

— Да, знам. Но пазя най-странния за накрая. Знаехте ли за някакви анатомични особености, които може да е имал?

— Дори не зная за какво говорите.

Тя си пое дъх. Защо да крие?

— Бруно Отингер е имал опашка. Знаехте ли това?

Последва дълга пауза.

— Опашка ли? О, прекрасно! От всички чешити, които съм срещал през живота си, Отингер, този стар дявол, със сигурност е човекът, който би трябвало да има опашка!

След като дръпна тежките завеси и пусна светлината, Елизабета откри, че спалнята на баща ѝ не е чак толкова зле, колкото беше очаквала. Наистина, леглото му беше неоправено и навсякъде се търкаляха книги и дрехи, но нямаше много прах и вътрешната баня беше в приличен вид. Чистачката явно имаше периодичен достъп до неговата светая светих.

Тя свали чаршафите от леглото, събра кърпите и мръсните дрехи и започна да трупа пране за пералнята.

Остави второто легло недокоснато. Покривката беше идеално опъната, декоративните възглавнички бяха подредени по големина. Леглото сякаш бе пазено от невидимо силово поле — беше единствената повърхност, незатрупана от бащините ѝ вещи.

Леглото на майка ѝ.

Елизабета въздъхна. Баща ѝ сигурно щеше да ѝ трие сол на главата, че му е подредила книгите и книжата, но тя беше твърдо решена да опита. А и можеше да го направи по-внимателно от всеки друг: монографиите за Голдбах на едно място, бележниците за Голдбах и хвърчащите листове — на друго. Бележките за лекциите тук. Криминалните романи — там.

Една етажерка обаче беше подредена като по конец, тази до леглото на майка ѝ. Книгите на Флавия Челестино, повечето по средновековна история, бяха подредени така, както в деня на смъртта ѝ. Елизабета взе „Елизабета и Пий V — отлъчването на кралицата“ и седна на леглото. Обложката беше лъскава и чиста, непокътнато копие на двайсет и шест годишна книга. Тя отвори задната корица и загледа снимката на авторката.

Все едно гледаше в огледало.

Беше забравила колко много прилича на майка си. Снимката беше направена, когато тя беше горе-долу на нейните години сега. Същото високо чело, същите скули, същите устни. Въпреки че беше малка, когато книгата бе излязла, Елизабета помнеше соарето, организирано от родителите ѝ по повод публикуването, и колко беше горда и усмихната майка ѝ. Академичната ѝ кариера във факултета по история в „Ла Сапиенца“ беше стартирала. Кой бе могъл да знае, че след година тя ще е мъртва?