Глен Купър - Ще дойде дяволът

Пробивите бяха непрекъснати и комисионерът на водата, близък роднина на префект Тигелин, си пълнеше гушата.

Преди да замине за Анций преди две седмици, Нерон каза на Тигелин:

— Кажи на зет си да я източи да капка! — И буквално за една нощ подкупните водни господари наредиха на бандите си да включат във водопровода нелегални тръби. Бурни потоци безплатна вода шурнаха към именията на лемурите и вигилите можеха само да си гризат ноктите, докато гледаха как Рим се превръща в куп подпалки. От последния голям пожар бяха минали двайсет и осем години.

Юли беше фестивален месец и сезонът на надбягванията с колесници беше в разгара си. Нищо не разсейваше тълпите от нищетата на жегата като ден на състезания в Циркус Максимус. До двеста хиляди римляни се тъпчеха по трибуните, за да викат за някой от отборите — сините, червените, зелените и белите, всеки контролиран от корпорация. Квадригите, колесници с четири коня, се надбягваха по пистата и ако колесничарите и животните оцелееха на острите завои, наградите бяха огромни. Под трибуните имаше няколко гъмжащи от народ етажа винарни, сергии за топла храна, пекарни и колкото искаш вертепи.

Денят беше благоприятен и по други причини. Балбил беше казал на Нерон, че ще е така, след като беше проучил астрологическите си карти. Тази нощ в небето се издигаше Сириус, Кучешката звезда, и бележеше най-жежките дни на лятото. Освен това пътят на Сириус минаваше през Дома на смъртта. Това реши нещата. Съдбовният час бе ударил.

Беше пълнолуние, но тъй като беше облачно, луната хвърляше оскъдна светлина над хилядите, които чакаха на опашка пред вратите на Циркус Максимус, за да влязат призори.

Дълбоко в недрата на трибуните Вибий, нощната твар на Балбил, и още един мъж, се промъкваха през тъмния проход към един весело осветен магазин. Вътре пекар с кожена престилка хвърляше хляба в бумтящата пещ.

— Не е отворено! — викна пекарят.

Вибий спокойно пристъпи към него и разпра корема му чак до сърцето. Пекарят се стовари тежко на земята и когато жена му изтърча от съседната стая, където втасваше тестото, другият мъж уби и нея с един удар.

Чу се вик. С крайчеца на окото си Вибий видя как синът на пекаря тича към тях с железен прът в ръце. С тъп звук от строшена кост спътникът на Вибий се свлече на земята. Вибий се обърна, хвърли се към тичащото момче, преряза гърлото му с един замах и го загледа как се гърчи в скута на майка си.

Изруга, заобиколи телата, загреба с лопатата на пекаря въглени от пещта и ги хвърли на пода. Дъските мигом засъскаха и запушиха и след секунди пламъците лумнаха по стената към мертеците.

Вибий се измъкна в тъмния проход и забърза по стълбите. Работата му не беше свършена добре, но той се смеси с тълпата и зачака представлението да започне. Истинското представление.

На етажа над пекарната имаше магазин за масло за лампи, пълен с тежки амфори. Глинените съдове се пръснаха от топлината и захраниха пожара така зрелищно, че североизточният край на Циркус Максимус избухна в огнено кълбо. Тълпата се разкрещя и хукна да бяга. Пламъците се издигаха до небето и почти веднага зазвъняха камбаните за пожар на най-близката станция на вигилите в района, известен като Регио IX.

Отрядът вигили пристигна, но въоръжените с кофи бригади бързо изчерпаха оскъдния местен воден запас и можеха само да крещят заповеди за евакуация в тъмнината. Циркът беше ограден от съборетини, някои с нелегално построени горни етажи, толкова нестабилни, че практически се подпираха една на друга над тесните улици. Пламъците бързо ги обхванаха и подгонен от силния летен вятър, огънят се разпространи до Регио XII и после до Регио XIII, преди да прехвърли стената на Сервий, някога бележила южната граница на Рим.

Улиците се изпълниха с уплашени хора. Пожарът вилнееше, събаряше къщи и танцуваше по покривите. И при все че щяха да се носят легенди за хора, които помагали на съгражданите си да избягат и се опитвали да гасят огъня, щеше да има и слухове за други, които тичали из града и хвърляли горящи главни в незасегнатите сгради.

До сутринта над повечето южни райони в Рим се издигаше гъст пушек и огънят напредваше към хълма Авентин, към богатите домове и храмовете. А после вятърът застрашително се обърна и започва да издухва огъня на север към южните склонове на Палатин и Целий.

Градът беше обречен.

От най-високия балкон на вилата си на Виа Апия Балбил гледаше на север към прииждащите на талази облаци дим. Вибий дойде при него, целият в сажди от заниманията си. Слугите му донесоха чаша вино, за да утоли жаждата си.