Глен Купър - Ще дойде дяволът

— Ще те попитам нещо, Марлоу. Много съм любопитен да разбера защо искаш да се заемеш с фриволната професия на писането на пиеси. Чувам, че Адмиралтейците скоро ще представят една от творбите ти. Как това ефективно работи за каузата ни? Мога да възложа на брилянтен ум като твоя стотици задачи, които ще донесат полза на лемурите. Как това може да е по-голям приоритет?

Марлоу сам си наля чаша вино и го опита. Беше отлично, много по-добро от помията, която пиеше обикновено.

— Били ли сте в театъра, милорд?

Уолсингам кимна надменно.

— Само защото кралицата харесва такива неща и често иска Личният съвет да я придружава. А ти, Поли? Ти обичаш ли театъра?

— По-скоро бих прекарал вечерите си с някоя курва — презрително изсумтя Поли.

— Да, чух за дирята трупове, която оставяш, когато тръгнеш по курви.

— Не мога да ги оставя живи след като са видели задника ми.

— Така си е — изкикоти се Уолсингам.

Марлоу се наведе напред, игнорирайки Поли.

— И така, милорд, виждали сте ефекта, който пиесите имат върху публиката. Как вълнуват емоциите, както лъжицата бърка яхнията. Как предизвикват всякакви страсти — радост, гняв, плам, страх — и карат присъстващите да мислят като един. Аз ще използвам пиесите си, милорд, за да посея разкол, да разпаля пожари в сърцата на хората, да насъскам протестантите срещу големия ни враг католиците. С моите пиеси аз мога да върша пакости в голям мащаб. И съм добър в това. Дори повече от добър.

Уолсингам бавно заобиколи писалището си и седна до Марлоу. Пийна вино и се разсмя.

– Не мога да не се съглася с идеите ти, Марлоу, нито със самоувереността ти. Обикновено ние не действаме така, но е имало един от нас, много велик, преди много време, който се мислел за човек на изкуството. Знаеш ли за кого говоря?

— За Нерон?

— Да. Той, казват, бил един от великите актьори на времето си. Но нали знаеш какво станало с него? Полудял. Всичко, което постигнал, станало на прах. Ти няма да полудееш, нали, Марлоу?

— Надявам се да запазя разсъдъка си.

– Това е добре. В противен случай може да се наложи да съобщя на господин Поли мрачни новини.

Лятото отмина, после есента. Новата година дойде и с нея — слана по полята и лед върху езерцата. А през февруари, докато зимните ветрове виеха в Нортхамптъншър, Марлоу дойде с карета в замъка Фодърингей.

Леденият въздух не можеше да охлади изгарящото го вълнение. Последните месеци бяха шеметни. От деня, в който беше нахвърлял писмото на Бабингтън в зелената градина на госпожа Бул, до мига, в който масивните порти на Фодърингей се отвориха за него, се беше чувствал така, сякаш живее, както му е писано. Произходът и интелектът му винаги му бяха давали чувство на могъщество, но същинската употреба на истинска сила беше наистина опияняваща.

След като прихвана отговора на Мария до Бабингтън, Уолсингам бързо залови заговорниците. Марлоу присъстваше в Сен Джайлс във Фийлдс в късния септемврийски ден, когато обърканият поглед на Бабингтън го намери в тълпата секунди преди злополучният младеж да бъде издърпан за врата на ешафода, след което вързан за една маса, съвсем жив. Екзекуторът, жесток човек с окървавена касапска престилка, използва тъп нож, за да разпори плоския корем на Бабингтън, после бавно опече вътрешностите му и отрязания му пенис, докато виковете на жертвата най-сетне не заглъхнаха и очите му не угаснаха. Някои от зрителите в тълпата бяха отвратени от мъчението. Но не и Марлоу.

Последва процесът срещу Мария и макар че се проведе с всички подобаващи формалности, необходими при важните държавни дела, резултатът никога не беше поставян под съмнение. Часът на екзекуцията ѝ в голямата зала на Фодърингей беше ударил — същата зала, където се беше провел и процесът ѝ.

Марлоу, по очевидни причини страстен почитател на театралното, се удиви на тази сцена. Драпирана в черно платформа, висока пет стъпки и широка дванайсет, беше издигната до буйния огън в огромната камина. Мария стоеше между двама войници, придворните ѝ дами плачеха зад нея. Скритият под качулката палач стоеше със скръстени на бялата престилка ръце, брадвата му беше подпряна на парапета на ешафода.

Докато Мария се молеше на латински и плачеше, Марлоу си проправи път напред, по-близо до сцената. Когато настъпи моментът да я съблекат, Мария Стюарт успя да каже:

— Никога не съм имала такива прислужници, които да ме приготвят, нито пък съм сваляла дрехите си за подобна компания.

Публиката ахна при вида на фустите ѝ — кървавочервен сатен, цветовете на нейната църква, цветовете на мъченичеството.