Глен Купър - Ще дойде дяволът

— Добре съм — каза Елизабета. — Бог беше с мен.

— Да, да. Цял ден му благодаря с молитви.

Елизабета я заведе в дневната. Чайникът в кухнята вече свиреше.

— Много хубава къща — каза Марилена.

— Тук съм отраснала — каза Елизабета.

— Така топла и изтънчена. Всички в училище се тревожат за теб.

— Надявам се, че не се разсейвате много — каза Елизабета.

— Достатъчно сме силни в мисията си и вярата си, за да не изгубим от поглед това, което трябва да постигнем с децата и с Бог. — Марилена се засмя. — Разбира се, че се разсейваме. Знаеш какви сме приказливки! Дори майка ми само за това говори.

— Кажи ѝ, че ми липсва — каза Елизабета и стреснато осъзна, че преди малко беше казала почти същото.

Изведнъж Марилена стана сериозна. Същото изражение както когато се приготвяше да съобщи на родителите нещо лошо за някоя ученичка.

— Майката игуменка на ордена Мария днес ми се обади от Малта — каза тя тъжно.

Елизабета затаи дъх.

— Не знам къде е взето решението, не знам защо е взето и със сигурност не са ме питали. Местят те, Елизабета. Орденът иска да напуснеш Рим и да се явиш в училището ни Лумбубаши, Република Конго. Искат да си там след седмица.

Лондон, 1586 г.

Младият мъж хвърляше неспокойни погледи из оградения със стена двор, над който се извисяваше черница — твърде голяма за малкото пространство.

— Кой каза, че бил собственик на тази къща? — попита Антъни Бабингтън.

— Една вдовица — отговори Марлоу. — Елинор Бул. Позната е на Поли. Една от нас е.

Бяха в Детфорт, на южния бряг на Темза. Беше ранно лято и предходните седмици бяха прекалено топли и влажни. Зловонните речни изпарения изпълваха неприятно въздуха и караха изискания Бабингтън да души за облекчение парфюмираната си кърпичка. Той беше на двайсет и четири, рус и красив дори с примижалото си срещу следобедното слънце лице. Марлоу му наля още бира и пяната потече по дъбовата маса.

— Направо не знам как намираш време за всичко, което правиш, Кит — магистратурата в Кеймбридж, писането на стихчета и изпълнението на — как да се изразя — други дейности.

Марлоу се намръщи недоволно.

— Не отричам, че часовете на деня сякаш не достигат. Но що се отнася до първото, имам уговорка с преподавателя си в „Бенет“ да отсъствам от колежа за определени периоди, стига да изпълнявам академичните си задължения. Относно третото, съвестта ми изисква да изпълнявам тези „други дейности“, а относно второто — аз не пиша стихчета. Пиша пиеси.

Бабингтън показа искреното си разкаяние.

— Обидих те. Не исках. Прекланям глава, сър, пред вашето усърдие и постижения.

— Трябва да дойдеш на премиерата ми — великодушно каза Марлоу. — Дай сега да насочим вниманието си към по-важни въпроси. Да говорим за възстановяването на истинската католическа вяра в Англия. Да говорим за скъпата кралица Мария. Да говорим за онази съсухрена вещица Елизабет и какво трябва да се направи с нея. Имаме чудно слънчице, имаме бира, имаме приятната си взаимна компания.

Бяха се запознали чрез един от хората на Уолсингам, Робърт Поли. Безжалостен и хитър, Поли беше завършил Кеймбридж през 1568 като сизар, но не беше получил степен, защото като предполагаем католик не можел да положи необходимата клетва за вярност към религията на кралицата. И все пак явно не бил така принципен да откаже предложенията на тези, които наемали хора за Уолсингам, и скоро се превърнал в един от най-полезните агенти на секретаря, информатор, който с лекота забърквал папистки заговори в Англия и на континента и срещу достатъчна компенсация дори позволявал от време на време да го вкарват в затвора. Затворите на нейно величество, твърдял, били най-доброто място да срещнеш католически заговорници.

По време на Великия пост тази година Поли бе организирал среща на вечеря на млади господа католици в „Плау Ин“, близо до Темпъл Бар в западните покрайнини на Лондон. Антъни Бабингтън, познат на Поли, бе поканен заедно с двама непознати, за които Поли гарантираше: Бърнард Моуд и Кристофър Марлоу. Онази вечер наивният Бабингтън бе единственият на масата, който не работеше за Уолсингам.

С ейл, вино и приказки на ухо, Бабингтън бе запознат с някои планове. Говореха за Мария Стюарт, заточена по волята на Елизабет от цели осемнайсет години, защото бе подклаждала бунт срещу протестантското управление на Елизабет и защото твърдеше, че по право тя е кралица на Англия и възстановителка на върховенството на папата. След провала на заговора Трокмортън срещу короната Мария бе пазена най-строго в Чартли Хол в Стафордшър от пазачи пуритани, които докладваха на Уолсингам за всяка нейна дума.