Глен Купър - Ще дойде дяволът

Усетила паузата, Мейър наруши продължителното си мълчание:

— Сигурна съм, че се питате защо съм в Рим заедно с професор Харис.

— За дъщеря си не знам, но лично аз наистина се питах защо сте тук — недипломатично се намеси Карло.

Елизабета се присви и зачака отговора.

— Ще бъда откровена с вас — каза Мейър. — Тук съм от името на университета. Искаме тази книга. Много я искаме. Тя ще запълни огромна празнина в колекцията на библиотеката ни. Кристофър Марлоу е учил в Кеймбридж, той е един от най-изтъкнатите и колоритните ни възпитаници. Ние не притежаваме нито един екземпляр от ранните кварти на тази негова най-известна пиеса. В Оксфорд имат, а ние — не! Това трябва да се поправи. Като приятел на университета и поддръжник на хуманитарните науки аз обещах да отделя от собствените си средства, за да улесня закупуването на книгата. Продавате ли я, мила?

— Колко? — веднага попита Карло.

— Татко! Моля ти се! — примоли се Елизабета и го погледна строго. Обърна се към Мейър. — Не зная какво да ви кажа. За мен е чест, че двамата сте изминали толкова път, за да се видите с мен. Честно казано, не се бях замисляла за това.

— Но книгата явно е ваша — настоя Мейър. — В смисъл, ваша е и вие решавате дали да я продадете, нали така?

— Нямам лични притежания — каза Елизабета. — Книгата ми беше дадена като дар за църквата. Предполагам, че ако някой иска да я купи, средствата ще отидат в моя орден.

Мейър вежливо се усмихна.

— Ами тогава, след като я видяхме и професор Харис е на пръв поглед доволен от автентичността и състоянието ѝ, може би когато се приберем, можем да ви пратим писмено предложение. Бихте ли приели официална оферта?

Елизабета се изчерви.

— Толкова мило беше от ваша страна да дойдете да говорите с мен. Разбира се. Изпратете ми писмо. Ще говоря с игуменката. Тя ще знае как да отговори.

Когато гостите си тръгнаха, Елизабета уморено се отпусна на дивана. Свали тясното покривало от главата си, прокара ръка през късата си коса и заразтрива пулсиращите си слепоочия. Баща ѝ дойде с чаша кафе и изражение на бащинска загриженост.

— Трябва да поспиш. Никой не може да преживее такава нощ, без да си почине. Изпий си кафето и после си върви в стаята.

Елизабета взе чашата.

— Говориш както когато бях малка. Върви си в стаята, Елизабета, и не излизай, докато не си готова да се извиниш.

— Някой трябваше да ви научи на дисциплина — каза Карло. — Майка ви беше много мек човек.

В този миг тя почти можеше да види майка си през замъглените си очи, млада и красива, как влиза в кухнята.

— Толкова много ми липсва — каза тя. — След толкова години.

Баща ѝ подсмръкна непокорно — неговият начин да покаже, че няма да се поддаде на емоциите.

— Разбира се, на всички ни липсва. Ако не беше починала, може би ти нямаше да направиш това, което направи.

Елизабета настръхна.

— Какво съм направила?

— Стана монахиня. — Тя видя, че той съжали в мига, когато го изрече, но беше ясно, че го мисли наистина.

— Може би си прав — каза тя спокойно. — Може би ако не бяха убили Марко, може би ако мама беше жива, може би, може би, може би. Но в живота стават различни неща, Бог има свои начини да ни изпитва. Моят отговор на Неговите изпитания беше да открия Него. Не съжалявам нито за миг.

Карло поклати глава.

— Ти беше прекрасно, изпълнено с енергия момиче. И все още си. Обаче си се скрила зад монашеството и расото си. Това никога не ми е харесвало. Ти трябваше да бъдеш съпруга и майка, и учен. Това би зарадвало майка ти.

Елизабета се постара да не кипне. Баща ѝ беше в стрес заради събитията от последните дни и тя му прости. Все пак го подкачи:

— А ти защо толкова години се занимаваш с Голдбах?

Той едва не се разсмя. Тя знаеше, че е достатъчно умен да се досети накъде бие.

— Защото това е моята страст.

— И твоята мисия — добави тя. — Е, моята страст и моята мисия са да бъда с Бог, да Го чувствам дълбоко в душата си. Да Го прославям с работата си с децата. Това е моята страст. Това ме прави щастлива.

Някой звънна на вратата. Беше като гонг, който сигнализира края на боксов рунд. И двамата изглеждаха облекчени.

— Да не би да се връщат? — каза баща ѝ и огледа стаята да види дали посетителите им не са забравили нещо.

Отговори по интеркома и се върна в дневната да каже на Елизабета, че е дошла да я види сестра Марилена.

Елизабета стана и забързано сложи покривалото на главата си. Посрещна Марилена на вратата.

— Скъпа — загрижено каза Марилена и я хвана за ръцете. — Толкова се разтревожих за теб. Чухме за снощните ти премеждия.