Глен Купър - Ще дойде дяволът

Тя засрамено сведе очи.

— Божичко, съвсем забравих! Покрай всичко, което стана...

Карло я прегърна и каза успокоително:

— Няма нищо. Тук си и си невредима. Имала си тежка нощ. Налях им по чаша вино и им разказах всичките си вицове за Кеймбридж. Няма проблеми. Дай ми торбите и върви да видиш гостите си.

Евън Харис изглеждаше точно като на снимката: беше слаб, приветлив, строен, но не атлетичен. Русо-червеникавата му коса, сресана настрани над заобленото чело, го караше да изглежда по-млад, отколкото вероятно беше, но Елизабета реши, че е някъде към петдесетте. Не беше дошъл сам. С него имаше жена, скъпо облечена, с изискана стойка, идеално фризирана коса и ухаеща на хубав парфюм. Гладкото ѝ натъпкано с ботокс лице и изписаната ѝ усмивка пречеха на Елизабета да определи възрастта ѝ.

И Харис, и жената се изправиха.

— Много съжалявам, че закъснях — каза Елизабета. — Аз съм Елизабета Челестино. Май баща ми не ви е казал, че съм монахиня. А се боя, че и аз пропуснах да го спомена.

— Много се радвам да се запознаем — любезно каза Харис. — И аз трябва да се извиня, че пропуснах да ви кажа, че ще доведа колега. Позволете да ви представя Стефани Мейър, изтъкнат член на управителното тяло на Кеймбридж, Риджънт Хаус. Освен това тя е и щедър спонсор на университета.

— Приятно ми е — каза Мейър с внимателното произношение на британската висша класа. — Баща ви е абсолютно очарователен. Казах му, че ще предложа на началника на математическата ни катедра да го покани да изнесе лекция за хипотезата на Голдбърг.

— Голдбах — внимателно я поправи Елизабета. — Надявам се, че не ви се е наложило да изслушате тази лекция. — Изведнъж се сети, че той работеше по загадката на татуировката. И последния път, когато беше погледнала, бележките му бяха разхвърляни из цялата дневна. Сега на масичката до дивана имаше купчина жълтеникави листа, покрити с няколко списания. Слава богу, че беше поразтребил.

— Съвсем не – каза Мейър. — Надявам се да я реши. И се надявам в катедрата му да се отнасят с него с уважението, което той така явно заслужава.

— Има ли нещо, което да не ви е казал? — засмя се Елизабета.

— Очевидно единствено, че сте монахиня — усмихна се Харис.

— Моля, седнете — каза Елизабета. — Какво да ви донеса?

— Само книгата — каза Харис. — Изгаряме от нетърпение да я видим.

Книгата беше в старата ѝ стая на малкото ѝ ученическо бюро. Тя я извади от плика, върна се в дневната и я подаде на Харис. Видя нетърпението на лицето му —като на дете, което получава първия си коледен подарък. Ръцете му трепереха.

— Трябва да се използват ръкавици — промърмори той разсеяно. Сложи книгата върху раираните си панталони и бавно отгърна нашарената от петна кожена подвързия, за да види заглавната страница. — О! — каза почти на себе си.

— Автентична ли е? — попита Мейър.

— Без капка съмнение — каза Харис. — Текст Б, 1620 година. — Внимателно разлисти няколко страници. — Подвързията е леко опърпана, но книгата е в забележително добро състояние. Няма повреди от вода. Няма мухъл. Няма скъсвания, доколкото виждам. Забележително копие на забележителна книга.

Подаде я на Мейър, която бръкна в чантата си, извади очила и си ги сложи.

— И казвате, че сте се сдобили с нея в Германия? — попита Харис. — В Улм?

Елизабета кимна.

— Бихте ли ни казали още подробности? — попита той. — Произходът винаги е от интерес при такива обстоятелства.

— Даде ми я съпругата на един пекар — каза Елизабета.

— Пекар!? — възкликна Харис. — Какво е правил някакъв си пекар с изключително съкровище като това?

— Били хазяи на един наемател, който починал и нямал близки роднини. Професор в университета в Улм.

Мейър изглеждаше така, все едно се мъчи да вдигне вежди, но ботоксът побеждаваше.

— А знаете ли той откъде се е сдобил с нея?

— Единствената информация, с която разполагам, е, че я е получил като подарък — каза Елизабета.

Баща ѝ се върна и почна да се извинява, че ги прекъсва. Търсел някаква статия, която копирал от някакво математическо списание — но докато ровеше в купчината на масичката до дивана, не устоя да не се включи в разговора и попита Харис:

— Какво мислите за книгата?

— Мисля, че е истинска, професор Челестино. Много запазен екземпляр.

— Струва ли нещо?

— Тате! — възкликна Елизабета.

— Смятам, че е много ценна — каза Харис. — Рядка е, наистина много рядка. Затова сме тук.

— Бих искала да науча повече за нея — каза Елизабета.