Глен Купър - Ще дойде дяволът

В главния павилион няколко десетки отбрани гости бяха полегнали на пейки и легла. Имаше сенатори, придворни, дипломати, богати търговци. Тигелин седеше срещу тях, езерото се плискаше само на метър от сандалите му. Тази вечер той беше захвърлил тежката си униформа на командир на преторианците и я беше заменил с тога, но се беше изкушил да стигне по-далеч, както бяха направили някои от знатните гости, и сега бе само по препасана с колан туника. Беше висок и строг, със сериозно изражение, заради което изглеждаше вечно намусен. От лявата му страна, мълчалив както винаги, седеше смуглият астролог Балбил. Прехвърлил седемдесетте, той все още беше силен и здрав, надменен и неприветлив. От дясната му страна седеше друг от императорските сивокоси подлизурковци, либертинът Ацинет. Избран от майката на императора Агрипина за възпитател на Нерон до пълнолетието му и след това, той се беше заел с несполучливия план на императора да я удави, като потопи лодката ѝ. В крайна сметка на Нерон му се беше наложило да прати доста по-откровени убийци да довършат работата. Когато се изправила пред размахващите мечове мъже в покоите си, Агрипина извикала: „Посечете утробата ми“, задето родила син, който бил отвратителен дори според нейните собствени жалки стандарти.

Зад Нерон, отегчена и пияна, съпругата на императора Попея тъкмо подаваше чашата си на една от прислужниците си да ѝ долее. Въпреки че очите ѝ бяха подути и уморени и имаше обрив, който гръцкият ѝ лекар не беше успял да излекува, тя все още притежаваше хубостта, с която беше спечелила благоволението на императора.

Тигелин се наведе и попита Балбил:

— Защо си така унил?

— Знаеш защо. За втори път постигаме това, което винаги сме искали: един от нас е император. А ето какво ни дава той. Чуй как мърморят сенаторите. Страхувам се от преврат, може би дори насилие срещу него. И срещу нас. Те убиха Калигула. Може да се случи отново. Може да нямаме трети шанс.

Тигелин изсумтя презрително:

— Преди две седмици имаше комета, докато Нерон беше в Беневент, нали?

— Да, ясен знак за опасност.

— И ти го посъветва да премахне заплахата, като прочисти определени елементи сред аристокрацията.

— А ти, префекте, добре избра в клането.

— Точно затова няма нужда да се тревожиш. — Тигелин зашепна: — Той ще изпълни всичките ни желания. Знае участта си. Да, може би мъничко е полудял — абсолютната власт оказва това въздействие, — но не е толкова луд, че да кривне от пътя. Остави го да се весели и да се глези както си иска. — Той намигна. — Това прави той. Това е той.

Апостол Петър куцаше, защото коленете го боляха и постоянната болежка пращаше пронизващи бодежи по задната страна на единия му крак. Предстоящото пътуване щеше да е тежко дори за по-млад мъж, но той беше станал рано, беше се измил в коритото зад малката каменна къща в Голгота и гледаше как изгряващото слънце озарява хълмовете.

Къщата беше на един от братята на Филип, Иисусовия ученик, и след смъртта му беше останала на жена му Рахил. Тази сутрин тя се събуди след Петър и когато видя, че вече е станал, дойде при него.

— Трябва ли да ходиш в Рим? — попита го.

Той седеше на каменистата оранжева земя.

— Трябва.

— Ти си ни скъп — каза тя. — Не искаме да те загубим. Матей го няма, и Стефан, и Яков и Матия, и Андрей и Марк, всички станаха мъченици като него.

Издигащото се слънце блесна в очите на Петър и той примижа.

— Когато бях млад, Иисус каза нещо, което не забравих през целия си дълъг живот. Каза: „кога остарееш, ще простреш ръцете си, и друг ще те опаше и поведе, където не щеш“ [2] От Иоана свето Евангелие, 21:18 - Б. пр. . Не искам да те изоставям, Рахил, нито обичните си братя и сестри, но се боя, че такава е съдбата ми.

Тя не се опита да спори с него.

— Ела тогава поне да хапнеш нещо топло, преди да яхнеш мулето.

Свежият ветрец подухваше през централния двор и градините на вилата на Нерон на Марсово поле. Скрито от погледите, пиршеството кипеше и стенеше към зората. Нерон седеше на мраморна пейка с възглавнички и разсеяно хвърляше късчета храна от една кристална купа на миногите в езерцето си, а Балбил и Тигелин малко встрани оживено обсъждаха нещо.

— Може ли да вляза? — извика Ацинет измежду две перистилни колони.

— Да — отвърна Нерон.

Ацинет водеше две момичета — беше стиснал тогите на раменете им.

— Харесват ли ти, Нероне?

Нерон огледа изчервените хлипащи момичета и попита:

— Кои са?