Глен Купър - Ще дойде дяволът

Елизабета не познаваше добре Луонго. Беше го виждала само няколко пъти. Но сега в лицето му настъпи ужасяваща промяна, експлозия от гняв, която накара дори Микаела да загуби ума и дума.

— Нека да се изразя по-точно. — Шепотът му беше горещ и съскаше като пара, излизаща от врящ чайник. — И двете сте под най-строга поверителност. Споразуменията ни за конфиденциалност са подготвени от най-добрата адвокатска кантора в Рим и ви уверявам, че ако бъдат нарушени, нашите адвокати ще ви се сторят по-страховити от всякакви опашати мъже.

Постепенно коридорът пред моргата се опразваше — полицията и духовниците си тръгваха. Главният патолог също си отиде и до завития труп на Алдо Вани остана само един помощник, който се оправяше с документацията.

На вратата на моргата се почука и помощникът неохотно отвори.

Видя дългурест свещеник, който се извисяваше над него.

— Да, какво има? — грубо попита помощникът.

— Аз съм отец Тремблей. Тук съм да огледам трупа. — Рязко му подаде някакво писмо. — Имам позволение от най-висока инстанция.

„Домус Санкте Марте“ обгръщаше склоновете на един полегат хълм на Ватикана, долепен до базиликата. Беше обикновена пететажна сграда, скромна в амбициите си, символ на сдържаност и аскетичност. Беше чисто и просто обща спалня, която предлагаше настаняване за духовниците, дошли на посещение в града. Обичайната му натовареност беше ниска, но той значително се различаваше от всички останали хотели по света: беше създаден за конклави и в редките случаи, когато беше пълен, това означаваше, че на апостолическия престол зее печална празнота.

На първия етаж на хотела имаше частен параклис с остър ромбовиден таван и малък орган, дарен от рицарите на Колумб. Около две трети от кардиналите бяха пристигнали в Рим и се бяха събрали в параклиса за частна меса, отслужена от кардинал Диас, едно от безкрайните задължения на декана на колежа на кардиналите през периода на траур.

Старият боксьор стърчеше над аналоя и той изглеждаше все едно е направен за дете. Акустиката беше съвършена и гласът на Диас стигаше до задните редове без нужда от микрофон.

— Скъпи братя, базиликата „Свети Петър“, свидетел на не един значим и важен момент по време на службата на нашия скъп починал баща, днес обръща взор към тези, които са се събрали за молитва, които са имали отговорността и привилегията да бъдат негови близки и негови преки сътрудници, споделяйки отеческата грижа за католическата църква. В тези дни на печал и тъга Божието слово осветява вярата ни и укрепва надеждата ни, уверявайки ни, че той е влязъл в Небесния Йерусалим, където, както знаем от Откровение „ще отрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък“.

Когато месата приключи, Диас излезе от хотела заедно с кардиналите Аспромонте и Джаконе.

— Елате в кабинета ми — каза им Диас. — Поговорих на четири очи с някои от нашите влиятелни приятели. Бих искал да споделя мислите си с вас.

— Агитираш ли? — попита Аспромонте, което накара Джаконе да се изкикоти.

— Не се смей, Луиджи — каза Диас. — Ти си този, за когото говорят всички.

Аспромонте изглеждаше посърнал. Огромната му плешива глава клюмна напред, сякаш беше станала прекалено тежка за врата му. От своя страна, Джаконе затвори очи и поклати глава, при което гушата му се разлюля.

— Трябва да сложим край на това. Не искам тази работа.

Тримата минаха през няколко кръга ватиканска жандармерия, която отговаряше за запечатването на хотела. Дзадзо и Лоренцо, които отиваха да проверят хората си, им се поклониха и продължиха по пътя си към двамата ефрейтори на входа.

— Кога полицейските кучета пак ще правят проверка? — попита Дзадзо.

— В шест — отговори единият ефрейтор.

— Докладвайте, когато свърши.

Ефрейторите изглеждаха така, сякаш искаха да попитат за престрелката от предната вечер. Всички умираха от любопитство и из корпуса се вихреха слухове. Но щеше да е чисто неподчинение да повдигнат темата, а Дзадзо нямаше намерение да им казва нищо.

Дзадзо и Лоренцо се обърнаха да си вървят и се озоваха лице в лице с офицер с техния чин — майор Герхард Глаузер от Швейцарската гвардия, дребосък с непоносимо надменно поведение. Всеки път, когато говореха за него, Дзадзо се надигаше на пръсти като доказателство на мнението си, че Глаузер е излъгал, за да докара минималния ръст, изискван за да станеш гвардеец.

— Дочух нещо за някакъв инцидент снощи — подметна Глаузер.