Глен Купър - Ще дойде дяволът

Дръпнаха кърпата и разкриха добре оформените му задни части.

— Виждаш ли — прошепна Микаела. — Същото.

Доктор Фиоре, очевидно развълнуван от гледката, чу забележката ѝ и попита:

— Същото като... като кое?

— Същото, което ѝ казах че ще бъде — уклончиво отговори Микаела.

Все едно снимката на стареца от Улм се беше материализирала в плът и кръв.

Късата дебела опашка лежеше в гънката на задника на трупа като мъртва змия.

Числата бяха татуирани в три кръга в основата на гръбнака.

Елизабета гледаше вцепенено.

— Видях достатъчно — каза след малко.

Би искала да остане сама за няколко минути — може би кратка почивка в болничния параклис, — но нямаше как. В коридора в мазето бяха дошли още хора и бяха избухнали разгорещени пререкания. Дзадзо и Лоренцо бяха пристигнали и моментално се бяха скарали с инспектор Леоне. Дзадзо беше започнал, като бе настоял, че човекът, влязъл с взлом в манастира, и мъжът на масата най-вероятно са едно и също лице. Леоне отвърна саркастично, че неговото разследване със сигурност се нуждаело от повече доказателства, отколкото били нужни на ватиканската жандармерия.

Докато двамата се караха, Микаела излезе, за да отговори на спешно съобщение от болницата. Елизабета остана сама с мислите си, после усети някого зад гърба си.

— Добре ли си?

Беше Лоренцо, скръстил ръце на гърдите си, хванал с два пръста майорската си фуражка.

— Да, добре съм — каза тя.

— Преживяла си ужасна нощ — каза той. Беше забил поглед в обувките си.

В това имаше нещо познато. Виждаше Лоренцо, но усещаше Марко. Физическата прилика не беше толкова голяма. Марко беше по-висок, по-мургав, по-красив, поне в ума ѝ. Но ето че тук беше друг приятел на Дзадзо, с униформа, караше я да се чувства в безопасност само с присъствието си. Имаше и още едно сходство, осъзна тя. Очите. И двамата имаха състрадателни очи.

Той хвърли поглед към Дзадзо и поклати глава.

— До гуша му е дошло от полицията. Снощи се държаха с него като с престъпник. Шест часа разпити и това е само началото, както изглежда. Сложно е, когато застреляш някого.

— А ти някога...

— Не, никога — бързо отговори Лоренцо. — Никога не съм стрелял от гняв. Нито пък Дзадзо — досега, — но ти го знаеш.

— Това е ужасно — тъжно каза Елизабета. — Иска ми се да не се беше налагало. Иска ми се професор Де Стефано да не беше убит. Иска ми се злото да не съществуваше.

— Семейната ви църква е „Санта Мария“ в Трастевере, нали? — попита Лоренцо.

— Знаеш ли я?

— Бегло. Дзадзо ми спомена. Може би когато конклавът свърши и нещата се поуспокоят, ще мога да дойда и да се помоля заедно с теб.

— Ще ми бъде приятно. — Елизабета се сепна. — Всички трябва да се молим за прошката Христова.

Когато полицаите влязоха в моргата, Дзадзо дойде при Елизабета и Лоренцо.

— Тези тиквеници нямат нищо! Имат име — Алдо Вани, и толкова. Не знаят къде е работил, няма сведения да е плащал данъци. Претърсили апартамента му и казват, че не намерили нищо. Мобилният му телефон няма списък с адреси и списъкът с последните повиквания е празен. Според тях той е призрак.

— Като млад полицай работих в Неапол — каза Лоренцо. — Този тип е като наемен убиец на Камората — на практика не съществува. Ами опашката му? Къде се е чуло видяло такова нещо?

Дзадзо погледна Елизабета.

— Не знаем дали това е важно. Може би да, може би не.

Телефонът на Лоренцо иззвъня и когато той отиде встрани, за да отговори, Дзадзо я попита:

— Как си?

— Уморена, но благодарна, че съм жива.

— Казах ти да не излизаш.

— Професорът ми се обади. Беше толкова настоятелен, бедният. Сигурно този звяр го е заплашвал. Слава богу, че оставих бележка.

Дзадзо посочи вратата на моргата.

— Господи, Елизабета, ако не я беше оставила, ти щеше да си там. Искам да се върнеш у татко и да стоиш там. Не излизай. Ще се помъча да накарам Леоне да ти осигури полицейска охрана, но не ми се вярва да го направи. Повече го интересува Де Стефано и си мисли, че ти просто си се натъкнала на нещо. Не свързва точките.

— Не бях особено откровена с него — каза Елизабета.

— Недей. Не е в твой интерес да му казваш всичко. А и това ще му изгори жичките в мозъка. Той дори не се замисля за възможността онзи негодник да е същият, който се опита да те убие навремето. Божичко, ако конклавът не започваше след два дни, щях да си взема отпуск и да те пазя денонощно.

Тя го погали по бузата.

— Ти си чудесен брат.

Дзадзо се засмя.