Глен Купър - Ще дойде дяволът

В коридора за частица от секундата зърна как някой с черна дреха изчезна в една от вратите. После вратата се затръшна.

Дзадзо извади пистолета от кобура, вдигна предпазителя и се опита да успокои треперещите си ръце.

Елизабета беше на колене, запокитена на земята от силната ръка на мъжа. Книгата бе изпаднала от чантата ѝ и лежеше на плочките.

От мястото си виждаше дневната. Де Стефано лежеше на пода, от едното му око се стичаше кръв.

Тя вдигна очи. Мъжът бе насочил пистолет към главата ѝ.

Случи се твърде бързо — нямаше дори време да си помисли за името Господне.

Чу се трясък.

Обувката на Дзадзо разби ключалката, сцепи дървото и вратата се отметна.

Изстрелите бяха толкова оглушителни, че Елизабета сигурно нямаше да чува добре цяла седмица. Дзадзо стреля осем пъти за пет секунди. Годините обучение му послужиха автоматично: цели се в центъра, стреляй до празно, извади празния пълнител и зареди резервния.

Перленобялата роба на Елизабета беше изцапана с червено от кръвта на убития. Ушите ѝ звъняха толкова силно, че собствените ѝ писъци ѝ се струваха безкрайно далечни.

Единственото, върху което можеше да се съсредоточи, беше един крайно незначителен детайл.

Блестяща капчица кръв капна на корицата на „Фауст“ и бавно попи в порестата кожа.

Съри, Англия, 1584 г.

Този път Томас Люгар крачеше нервно пред изпитната зала. Вътре Кристофър Марлоу стоеше в един ъгъл на залата с мастър Норгейт и другите двама изпитващи от комисията, Робърт Сесил и един магистър от друг колеж.

Норгейт държеше пергамент и го размахваше под носовете на изпитващите.

— За да бъда съвсем откровен, господин Люгар е донякъде маргинален кандидат. Трябва да блесне в дискусията си, за да успее да получи бакалавърска степен. Добре познавам баща му. Той е изтъкнат човек в Норич. Ще се радвам Люгар да се справи добре и затова настоях господин Марлоу да се присъедини към комисията. Като негов приятел очаквам да направите всичко по силите си да му помогнете на изпита.

— Да, сър — каза Марлоу.

— Сега — каза Норгейт и погледна пергамента. — Приготвил съм три въпроса, които можем да му зададем. Първият: В очите на Бог греховете са истински простими, когато хората се страхуват, че са смъртни.

Комисията кимна.

— Вторият: Любовта на Бог не намира, а създава това, което я удовлетворява.

Пак кимане.

— И третият е от не толкова богословско естество, а по-скоро математическо и философско. Той е: Математическият ред на материалните неща е хитроумно поддържан от Питагор, но по-хитроумно е взаимодействието на идеите, поддържано от Платон. Какво ще кажете?

Марлоу усети как кръвта засвистя в тялото му; почти усещаше металическия ѝ вкус в устата си.

— Бих отбелязал, сър, че Томас често е споделял с мен колко му допадат математическите изкуства и приносът на гърците за нашето познание.

Сесил го погледна изненадано, но не каза нищо.

— Много добре — каза Норгейт. — Значи Питагор.

В три следобед представлението беше свършило. Малцина помнеха по-ужасен заключителен диспут. Норгейт закри заседанието, когато стана ясно, че Люгар може само да повтаря отново и отново едни и същи неточни и неоснователни аргументи. Младежът беше на прага да се разреве и към края само най-закоравелите сред публиката се наслаждаваха на гледката.

Когато Норгейт обяви от председателското място, че кандидатът не е получил бакалавърска степен, Люгар едва не избяга от залата.

— Колко жалко — каза Норгейт на комисията и също излезе.

Сесил дръпна Марлоу настрана с изражение колкото развеселено, толкова и объркано.

— Мислех, че Люгар ви е приятел.

— Приятел ми е — каза Марлоу. — Може би най-близкият ми приятел в колежа.

— И все пак го оставихте да говори по темата, която беше най-неподготвен да защитава.

— Май така направих.

Сесил се наведе към него.

— Впечатлен съм от начина ви на действие, Марлоу. Ние знаем за семейство Марлоу.

Марлоу си помисли: „Кои ние?“. И попита:

— Така ли?

— Питам се дали не бихте ме придружили до Лондон утре. Много бих искал да ви запозная с един човек. — После доближи устните си почти до ухото на Марлоу и прошепна: — Знам какъв си.

Това беше най-страховитият човек, когото Марлоу беше срещал. Със студени непрощаващи очи, които сякаш имаха способността да пронизват ума и да четат в душата. С фини черти и орлов нос. Лицевите му мускули бяха сякаш съвсем неподвижни и изглеждаше като издялан от блок тъмен хладен мрамор. Жакетът и наметалото му бяха от най-фина материя, подходяща за министър на кралицата.