Глен Купър - Ще дойде дяволът

Елизабета се чувстваше като в лодка, която се е отвързала от кея и се отдалечава от сигурните води на пристана в откритото непознато море.

Беше следобед и въпреки че физически се намираше на място, което познаваше добре, тя беше психически и духовно изтощена.

Спалнята не се беше променила от деня, в който Микаела беше отишла да учи в университета. Леглото на Елизабета беше със същата розова покривка с къдрички и сатенени калъфки за възглавници, избелели от годините на слънце. Учебниците ѝ от училище си бяха тук, плюс случайна смесица от френски философи, теолози и сериозни романи. Етажерката на Микаела пък, обратното, беше пълна с толкова леки четива — романи, попсписания, книги със съвети за тийнейджъри, — че сякаш можеше да отлети. Над леглото на Микаела имаше плакат на Бон Джоуви. Над това на Елизабета имаше плакат на красив елен с огромни рога — пещерно изкуство от пещерата Ласко.

Елизабета лежеше на леглото си. Беше с расото, но беше изритала обувките си. Не можеше да се върне нито в училището, нито в манастира, защото Дзадзо ѝ беше забранил и беше повел в своя кръстоносен поход баща им, Микаела и дори сестра Марилена. Най-накрая Елизабета беше отстъпила пред аргумента, че е възможно да изложи ученичките и другите монахини на опасност, ако остане там.

Не можеше да се върне в Папската комисия по свещена археология, защото за първи път в живота си беше отстранена от работа. Пламваше от яд само при мисълта, че Де Стефано я мисли за отговорна за плячкосването.

Не можеше дори да се моли, без да се разсейва и да се отвлича в неспокойни мисли.

Отвратена, Елизабета се надигна от леглото и си обу обувките. Щом не можеше да се заеме отново с работата си в училище, щеше да продължи с другата си работа независимо дали ще е за Де Стефано, или не. Вирна войнствено брадичка. Щеше да продължи просто от интелектуално любопитство. Но имаше и нещо по-важно, нали? Да, тя трябваше да разбере какво се е случило в колумбария на „Св. Каликст“.

Заради собственото си оцеляване.

— Бог да ме пази — каза високо, а после отиде в кухнята, направи си кафе и седна в трапезарията, за да прегледа разни справочници.

Чу, че входната врата се отключва, и след малко чу и гласа на баща си. Викаше я.

Вдигна очи от книгата и чу баща ѝ да я вика.

— Тук съм, татко, в трапезарията.

Книгите и бележките ѝ бяха пръснати по цялата маса за хранене. Беше използвала компютъра на баща си в дневната, за да изпрати на професор Харис в Кеймбридж имейл от личната си електронна поща — не за да отмени срещата им, а за да смени мястото ѝ.

„Б крие ключа“.

Беше на средата на едно съвременно издание на двата текста на „Фауст“, което си беше купила от книжарницата в института, в един тефтер си водеше бележки за текст А. После щеше да се занимае с текст Б, използвайки своята книга и оригинала на Отингер, като щеше да търси не само разлики в текста, а и всякакви бележки в полето, които може да беше пропуснала.

Баща ѝ беше свършил работа за деня. И двамата не бяха свикнали с присъствието на другия освен на неделните обеди.

— Как си? — попита той, докато палеше лулата си.

— Ядосана.

— Добре. Предпочитам гнева пред прошката.

— Те не се изключват взаимно — каза Елизабета.

Той изсумтя, изпуфка с лулата и каза:

— Имам супа в консерва. Искаш ли?

— Може би по-късно. Довечера ще сготвя нещо истинско. Какво ще кажеш?

Карло не отговори. Очите му бяха привлечени от това, което най-много обичаше на света — числата.

Елизабета беше преписала числата от татуировката в Улм на една закладка.

63 128 99 128 51 132 162 56 70

32 56 52 103 132 128 56 99

99 39 63 38 120 39 70

— Какво е това? — попита той и взе закладката.

— Свързано е с проекта, по който работех. Нещо като загадка.

— Нали ти казаха да спреш.

— Казаха ми.

— Но не си спряла.

— Не съм.

— Браво на момичето! — одобрително каза Карло. — Колона от 24 числа — девет на осем на седем. Никакъв цифров модел не ми идва наум. Ще ми дадеш ли някакъв контекст?

— Не ми е позволено, татко.

— Казала си това-онова на Микаела. Тя ми каза.

— Не е трябвало да ти казва нищо — отвърна Елизабета.

— Каза ми само, че ѝ е било позволено да получи някаква информация. Но каква — не каза.

— Добре. Защото и тя също като мен подписа документ за конфиденциалност с Ватикана.

— Снощи си казала нещичко и на Дзадзо. И той ли е подписал документ?

Елизабета го погледна виновно.

— Не биваше да му казвам, но се уплаших. Май все пак съм направила това, в което ме обвиниха — издала съм тайните на Ватикана.