Глен Купър - Ще дойде дяволът

— Чу ли? — попита баща му. — Чу ли за Мартин Плесингтън?

Кристофър поклати глава.

— Мъртъв е — каза баща му намръщено. — С пукната глава и католически свещник, наврян в гърлото. Разправят, че били папистите — че са убили момче протестантче. Казват, че в Кентърбъри се задават проблеми. Същинска гражданска война. Разправят, че две момчета католици вече били очистени от протестански банди. Какво ще кажеш?

Кристофър нямаше какво да каже.

— Днес си облякъл хубавата си риза — похвали го майка му. — Намерих другата ти на топка между дюшека и стената. — Тя посегна към скута си, вдигна я и я разгъна. — Оцапана е с кръв.

Кристофър се усмихна и се видя дупката от падналите му млечни зъбки. Той се изпъчи и каза:

— Аз бях. Аз го убих. Надявам се да има война.

Баща му бавно стана, извиси се над седемгодишното момче. Устните му потрепериха.

— Добро момче — каза баща му. — Гордея се с теб. Днес заради теб са умрели католици и ще умрат още. Ти си чест, чест за кръвта на Марлоу.

Първият инстинкт на Елизабета беше да се обади на баща си, но нямаше смисъл — щеше само да го вдигне от леглото и да го разтревожи. Знаеше, че Микаела е дежурна в болницата. Така че се обади на Дзадзо. Той пристигна половин час след полицията и седна с Елизабета в кухнята, докато тя чакаше да я разпитат.

— Съжалявам, че те събудих. Толкова си зает...

— Не говори глупости — каза Дзадзо. Беше цивилен, с джинси и пуловер. — Обади ли се на татко?

— Не.

— Добре. Значи онзи е бил пред твоята врата?

— Така казва сестра Силвия.

— Ти успя ли да го видиш?

— Само в гръб.

— Сигурно е някой наркоман — каза Дзадзо. — И е бил толкова друсан, че не е видял, че влиза в манастир. Сто пъти съм ти казвал да си сложите аларма.

— Парите не стигат за такива неща, а и...

— Да, Господ ви пази — насмешливо довърши той. — Познавам човека, който командва тук, инспектор Леоне. Ще говоря с него.

Горната устна на Елизабета потрепери.

— Дзадзо, имам лошо предчувствие.

— Знам, че си притеснена. Ей сега се връщам.

Леоне беше дръпнат неприятен тип на пенсионна възраст. Когато Дзадзо работеше с него, не се обичаха особено и Дзадзо с ръка на сърцето можеше да каже, че откакто бе напуснал полицията, не се беше сещал за него нито веднъж.

— Помня те — каза Леоне, когато Дзадзо се приближи към него в коридора. — Какво търсиш тук?

— Една от монахините ми е сестра.

— Ти си във Ватикана, нали? — попита Леоне с неприкрита насмешка.

— Да.

— Там ти е мястото.

За годините работа с швейцарските гвардейци Дзадзо беше усвоил изкуството да си сдържа нервите. Сега се възползва от него и се направи, че не е чул забележката.

— Какво установихте?

— Онзи тип е изрязал дупка в един прозорец на първия етаж и е влязъл. Майката игуменка проверява класните стаи и кабинетите на първите два етажа, но засега нищо не липсва. Една монахиня, която се връщала от тоалетната, го видяла пред вратата на една от стаите, развикала се като луда и той избягал. Вероятно е излязъл през задния вход.

— Била е стаята на сестра ми.

Леоне сви рамене.

— Все на някого е била. Кой знае какво е търсел. Може да е бил крадец, изнасилвач или наркоман. Какъвто и да е бил, хубавото е, че не е успял. Ще разпитаме, ще свалим отпечатъци, ще проверим камерите за сигурност на околните сгради. Помниш упражнението, нали, Челестино?

— Все още съм полицай — сопна се Дзадзо.

— Да бе.

Когато Дзадзо се върна, Елизабета пиеше кафе. Монахините поднасяха на полицаите топли напитки. С толкова много мъже на местопрестъплението някои от жените, от скромност, се бяха прибрали по стаите си да си облекат расата.

— Не изглеждаш добре — каза Дзадзо на Елизабета с прямотата на брат.

— Благодаря.

— Какво искаше да кажеш с това, че имаш лошо предчувствие?

— В онзи мъж имаше нещо.

— Нали си го видяла само в гръб?

— Да. Затова е само чувство. — Тя шепнеше. — Знам, че звучи налудничаво, но мисля, че беше същият, който ме нападна през онази нощ.

Дзадзо взе чаша кафе от една от сестрите.

— Права си — каза. — Налудничаво звучи. Мисля, че имаш някаква посттравматична психологическа реакция. Това е.

— Има и друго, Дзадзо. Има още нещо, което трябва да ти кажа.

— Когато решиш — каза той.

Елизабета изглеждаше уплашена.

— Сега.

И го отведе в стаята си. Дзадзо се просна на неоправеното ѝ легло, а тя седна на стола до бюрото си и започна с предисторията. Знаеше, че няма право да му разказва това, но се чувстваше принудена да го направи. Помоли го да се закълне, че ще пази тайна като неин брат, като полицай и като служител на Ватикана.