Глен Купър - Ще дойде дяволът

От другата страна на масата един студент, две години по-голям от Марлоу, сериозен младеж, който учеше за магистър, се обади:

— Доста добре се представихте днес, Марлоу. Почти толкова впечатляващо колкото собствения ми финален дебат.

Марлоу вдигна чашата си към него. Въпреки че го беше виждал почти всеки ден цели четири години, всъщност не го познаваше. Робърт Сесил беше сред малкото хора в Кеймбридж, които му вдъхваха страхопочитание. Да, разбира се, баща му беше барон Бъргли, външният секретар на кралицата и по право най-влиятелният мъж в държава без крал, но не беше само това. Сесил беше силен като орач, умен като всеки от Бейкъновите студенти и уверен в способностите си като самия Марлоу.

Но Марлоу превъзхождаше Сесил в една област и се изпълни с пиянска благодарност, когато Сесил го прикани да им я демонстрира:

— Хайде, магистър Марлоу, окажете ни честта да чуем нещо от вашите стихове по този случай, по случай издигането ви.

Марлоу стана и се подпря с ръка на масата.

— Магистър Сесил, ще изрецитирам пасаж от едно произведение, над което работя: първата ми сценична пиеса.

— Играете значи, така ли? — попита Сесил. — На коя сцена?

— Като негов приятел по легло — извика Люгар под бурния смях на останалите, — мога да потвърдя, че по цяла нощ си играе!

— Тишина — нареди Сесил. — Да чуем какво е написал нашият човек и ако не ни хареса, ще пратя в двора едно птиченце, което да каже на добрата ни господарка, че училищата ѝ са занемарени.

Марлоу вдигна мелодраматично ръце и когато всички погледи се обърнаха към него, започна:

— Нима ще се лиша от младостта ти,

прекрасни момко, радост за очите,

щом аз, съгрят от жаркия ти дъх,

обръщах често на нощта конете,

за да не бъдеш скрит от моя взор?

Седни тук на коляното ми — ето.

Съдбата горда укроти, разкъсай

на Времето конеца. Та не са ли

вси бози под властта ти, а земята

и небесата в служба на сластта ти?

Ухили се, изпи виното си на един дъх, седна и махна на своя сизар да му долее.

Сътрапезниците чакаха Сесил да отсъди:

— Прилично, магистър Марлоу — каза той. — Съвсем прилично. Птиченцето ми ще трябва да остане в клетката си и да забрави за пътуването до Лондон. На кого ще дадете тези думи и как ще наречете пиесата си?

— Тъй казва Юпитер! — каза Марлоу. — И ще нарека пиесата „Дидона, картагенската царица“.

— Е, Марлоу, ако след три години ви ръкоположат, светът със сигурност ще загуби един прочут драматург.

Последни на масата останаха Марлоу, Сесил и Люгар. Свечеряваше се и Люгар се оплака, че трябва да си ляга рано.

— Чувам, че колегите не са много благосклонни към шансовете ти, Люгар — рязко каза Сесил.

— Сериозно ли говорите? — уплашено попита Люгар.

— Да.

— Не бива да се провалям. Иначе — край с мен.

— Ако се удавиш в Кам, Томас, ще напиша поема за теб — каза Марлоу.

— Ще се оправя, стига да не ми дадат нещо по математика. Знаеш колко съм зле с математиката, нали, Кристофър?

— Не се безпокой, Томас. Утре ще си пиян като мен. Ще празнуваш.

Когато Люгар се изнесе, Сесил стана и потупа Марлоу по гърба.

— Старият Норгейт ще ви го каже на закуска, но вие ще сте в комисията на Люгар на защитата му. Аз също.

Марлоу лукаво вдигна очи:

— Наистина ли? Колко интересно.

Сизарът дойде да доразчисти масата, но Марлоу го прати за още вино и му нареди да запали свещите. Момчето се подчини. Марлоу се взря в трепкащия пламък на свещта и натежалата му от виното глава клюмна. Той запримигва и свещникът, най-обикновен калаен свещник, привлече вниманието му. Беше го виждал всеки ден цели четири години, но тази вечер той събуди спомените му. Много приличаше на един свещник, който беше видял преди тринайсет години.

Баща му беше вечно ядосан и вечно ругаеше, докато работеше. Седемгодишният Кристофър седеше до огъня и усилено си драскаше на една изписана опърлена страница от тефтера на баща си, която майка му беше спасила от огъня.

Слънце грее,

птички пеят.

Литна синята —

къде е?

Доволен от себе си, той вдигна очи и видя на прага жена, която се оплакваше от работата на баща му. Беше жената на пекаря, Мери Плесингтън. Шевовете на наскоро закърпената ѝ обувка били изпуснали.

Баща му мълчаливо взе обувките и когато жената си тръгна, я напсува, както си знаеше.

— Мръсна вещица. Сигурно е разпрала шевовете, докато е ритала мъжа си по задника. Проклета католичка. Дори не трябва да ѝ вземам поръчките.