Глен Купър - Ще дойде дяволът

Този път нямаше да се провали. Беше обещал на К. Щеше да остане достатъчно, за да види как кръвта спира да пръска от врата ѝ, докато артериалното ѝ налягане пада на нула.

Сестра Силвия си изми ръцете и бавно се затътри към коридора. Стаята ѝ беше през две стаи от тази на Елизабета. Тя примигна. Коридорът май беше по-тъмен отпреди малко.

Спря да примигва.

Пред вратата на Елизабета стоеше мъж.

За болна стара жена, която пееше химните с нежен слабичък гласец, тя нададе изненадващо пронизителен писък.

Вани пусна дръжката на вратата и хладнокръвно прецени възможностите. Щеше да му отнеме десет секунди да се втурне към пищящата жена и да я накара да млъкне. Щяха да му трябват десет секунди да довърши това, за което беше дошъл. Щяха да му трябват три секунди да изостави мисията и да изчезне по стълбите.

Взе решение и натисна дръжката на вратата на Елизабета. Беше заключена.

Другите врати започнаха да се отварят.

Монахини и послушници се заизсипваха в коридора с викове, а сестра Силвия продължаваше да надува децибелите.

Елизабета се стресна, събуди се и затърси ключа на лампата.

Отвориха се още врати. Опциите на Вани се свиха. Той знаеше, че само едно нещо е по-лошо от провала — да се остави да го хванат.

Когато отключи вратата, отвори я и подаде глава в коридора, Елизабета видя как един облечен в черно мъж изчезва надолу по стълбите.

Кеймбридж, Англия, 1584 г.

Беше Цветница.

След четири дълги години.

Всяка минута от всеки час от всеки ден го водеше към този миг. Последният му публичен дебат.

В много отношения животът на учения беше също толкова тежък като този на работника или търговеца. Шест дни в седмицата ставане в пет сутринта за богослужението в параклиса. После закуска и лекции по логика и философия. Обяд в единайсет — само късче месо, хляб и бульон, после занимания по гръцки и реторика. Цял мъчителен следобед, изпълнен с обучение по дебати и диалектика, интелектуално състезание, което тренира младите умове. Вечерята беше малко по-добра от обяда, после учене до девет часа, когато денят приключваше за всички с изключение на него. Докато другите спяха, той седеше в ъгъла и пишеше безценните си стихове още час-два. Неделите съвсем не бяха по-леки.

Сега крачеше по прашния под пред залата за лекции, облечен в простата си черна тога. През затворените врати чуваше как публиката шумоли, докато се настанява в галерията. Някои щяха да го подкрепят, но повечето бяха злорада шайка, която щеше да се зарадва повече, ако го види да се провали.

Успехът щеше да означава присъждане на бакалавърска степен и автоматично приемане в програмата за магистър. След което Лондон щеше да е в краката му. Провалът би означавал позорно завръщане в Кентърбъри и живот в неизвестност.

Стисна юмруци, за да повдигне бойния си дух.

„Аз съм създаден за величие. Създаден съм да стъпча дребните им умове с ботушите си и да строша черепите им като яйчени черупки“.

Норгейт, ректорът на колежа „Бенет“, висок и сух, отвори вратите и обяви:

— Кристофър Марлоу, готови сме за вас.

Преди четири години Марлоу беше дошъл от Кентърбъри в Кеймбридж. Седемдесетте мили му бяха отнели три дни друсане в каруци с ряпа и се бе наложило да слуша празните приказки на селяците. Един търговец го остави в покрайнините на града и той извървя последната миля, като мъкнеше вързопа с вещите си. Минувачите не му обърнаха внимание, когато влезе в града през портата „Тръмпингтън“ — поредното момче, което отиваше в университета за новия зимен семестър.

Шестнайсетгодишното момче трябваше да пита за пътя. В една уличка до някаква кръчма видя някакъв мъж да пикае.

— Къде е колежът „Бенет“? — попита високо Марлоу. Без „моля ви, сър, бихте ли...“ Не му беше присъщо.

Мъжът се обърна намръщено, което подсказваше за желанието му да хвърли младежа в калта заради нахалството му — когато си прибере оная работа обаче. Но размисли, след като огледа студента от главата до петите. Може би заради твърдите тъмни очи на Марлоу или заради сериозните стиснати устни, заради странната тържественост на младежката му брада или заради царствената му осанка. Така че човекът омекна и каза на момчето това, което искаше да научи:

— Пресечи Пени Фардинг Лейн, мини покрай църквата „Свети Ботолф“, завий надясно по Бенет Стрийт и там в четириъгълния вътрешен двор.

Марлоу кимна, тръгна и скоро стигна на мястото, което щеше да бъде негов дом през следващите шест години и половина.