Майка му, Катрин, вдигна очи от ръкоделието си.
— Папска помия. Заради нея ми се иска да плюя върху собствения си под.
Обущарската работилница и дневната им бяха в едно и също помещение. Баща му по цял ден седеше на тезгяха, режеше и пробиваше кожи и мърмореше. Семейство Марлоу били създадени за нещо по-добро, така казваше. Хубаво и добре било, че той се издигнал до свободен човек и успял да стане член на обущарския еснаф с всички привилегии, които вървят с това. Но все още бе на доста ниско стъпало и не можеше да сдържи презрението си към аристокрацията и всеки, който живееше по-добре от него.
— Катрин — провикна се той, — виж как се справя с учението младият Кристофър. Ето така ще победи негодниците. С добро образование ще стане един от тях, поне те така ще си мислят. После ще се издигне над тях и ще заеме полагащото се за един Марлоу място — място на върха.
Кристофър беше единствен син и най-голямо дете, след като по-голямата му сестра беше починала от треска. Ходеше в училището при „Св. великомъченик Георгий“, ръководено от енорийския свещеник отец Суитинг. Бързо се научи да чете и от първите дни, когато печатната страница придоби смисъл за него, в главата му се раждаха стихове и рими, които настояваха да ги запише. Те бяха весел контрапункт на други мисли, които бълбукаха в ума му, мрачни мисли, които го плашеха, когато беше по-малък.
— Ние различни ли сме? — попита майка си, когато беше на пет.
— Да.
— Господ ли ни е направил такива?
— Господ няма нищо общо.
— Понякога ме е страх.
— Страхът ти ще изчезне — успокои го майка му. — Когато пораснеш, ще се радваш, че си различен, повярвай ми.
И беше права. Страхът бързо избледня и се смени с нещо чудесно, с усещане за превъзходство и сила. На седем той истински харесваше себе си и това, в което се превръщаше.
Синът на пекаря, Мартин Плесингтън, беше в неговия клас. Томас Плесингтън беше сред най-заможните търговци в Кентърбъри, богат протестант с петима чираци и две пещи. Мартин имаше едър кокал и щеше да стане великан като баща си. В училище беше тъп, но на улицата беше побойник и налагаше превъзходство с мускулите си.
Един ден Кристофър си тръгна от училище почти последен: както винаги се раздели неохотно с книгите на отец Суитинг. Тръгна си по обичайния кратък път зад таверна „Главата на кралицата“ и конюшните за коне под наем.
За своя изненада видя дебелите крака на Мартин Плесингтън да стърчат от един прозорец на къщата на собственика на конюшните. После Мартин се измъкна и клекна на земята, притискаше нещо към гърдите си. Погледна Кристофър и изсъска:
— Разкарай се!
— Какво е това? — попита Кристофър.
— Не е твоя работа.
Кристофър се приближи и го видя. Калаен свещник, украсен с разкошен католически кръст.
— Открадна ли го?
— Бой ли искаш? — беше гневният отговор.
Кристофър не се смути.
— Сигурно искаш да го продадеш. Освен ако вашите не са тайни паписти, които ще го използват в незаконни служби.
— Ти на кого викаш папист бе? — кипна Мартин и почервеня. — Вие Марлоу не сте достойни и задниците на Плесингтън да обършете.
— Виж сега — спокойно каза Кристофър. — Ако ми дадеш да го видя, кълна се, че няма да кажа на никого какво си направил.
— Защо искаш да го видиш? — подозрително попита Мартин.
— Защото е хубав.
Мартин се замисли за миг, после му подаде свещника. Беше с кръгла основа и тежеше колкото една, дори две тухли. Кристофър го разгледа внимателно, после огледа уличката и в двете посоки.
— Виж? — каза изведнъж.
— Какво? — отвърна Мартин и се обърна.
— Това.
Кристофър замахна със свещника с цялата си сила и стовари основата му върху слепоочието на Мартин. С приятно за ухото хрущене, звук като от обувка, която троши лед, Мартин падна на колене, после по очи. От раната шурна кръв. Мартин потрепка няколко секунди и се отпусна.
Кристофър пъхна окървавения свещник под ризата си и повлече безжизненото тяло към конюшните. Беше по-трудно, отколкото си беше мислил, но не се отказа, докато не вкара Мартин вътре. Изплашените коне се размърдаха, зацвилиха и се задърпаха.
Остави Мартин до една копа сено и спря да си поеме дъх. После бръкна под ризата си и извади свещника. Металът изцапа пръстите му с червено.
С лявата си ръка Кристофър отвори устата на Мартин, а с дясната напъха свещника колкото можа по-навътре в гърлото му; гледаше как кръвта се събира и изпълва зейналата дупка.
На другия ден столът на Мартин в училище остана празен и отец Суитинг пророчески отбеляза, че било по-добре да е умрял, отколкото да е избягал от училище. С леко сърце Кристофър се прибра у дома — мина покрай конюшните. Вратите им бяха затворени и наоколо не се мяркаше никой. Когато се прибра, майка му и баща му седяха на масата и тихо разговаряха; сестрите му щапуркаха боси из къщата.
Читать дальше