Глен Купър - Ще дойде дяволът

Беше спечелил място като Паркъров студент благодарение на похвалното си представяне в „Кингс Скул“ в Кентърбъри. Онзи първи ден в Кеймбридж беше последният младеж, който влезе в определената им стая в северозападния ъгъл на вътрешния двор. Другите Паркърови студенти Робърт Текстън, Томас Люгар и Кристофър Пашли, всички бедни като църковни мишки също като него, бяха подредили скромните си вещи и се караха за оскъдните мебели, които им бяха осигурени — две легла, два стола, маса с три столчета, нощни гърнета и легени. Спряха да се карат и заоглеждаха стройния и мрачен закъснял колега.

Марлоу не си губи времето с любезности. Погледът му се стрелкаше като на диво животно, което оглежда територията си.

— Аз съм Марлоу. Къде ще спя?

Люгар, пълничко пъпчиво момче, посочи едното легло и каза:

— Ще спите с мен. Надявам се, че няма да си сваляте панталоните нощем, господин Марлоу.

Марлоу хвърли вързопа си на леглото и за първи път от дни се усмихна — мимолетна сардонична усмивка:

— В това, приятелю, можеш да си сигурен.

Марлоу стоеше с лице към изпитващите с издадена брадичка и спокойно отпуснати покрай тялото ръце. За четири години беше пораснал с цяла стъпка и беше възмъжал. Брадата и мустаците му бяха станали по-гъсти и елегантно обрамчваха издълженото му триъгълно лице. Меката му кестенява коса се спускаше точно до колосаната накъдрена яка. Докато повечето от връстниците му започваха да добиват камбестите носове и издадени челюсти, които щяха да бележат по-зрелите им години, чертите на Марлоу си оставаха деликатни, дори момчешки, и той носеше хубостта си с надменно изражение.

До ректора на колежа седяха трима по-възрастни студенти, които учеха за магистри, всички с вид на садисти, които искат да въртят жертвата си на шиш. След като темата за дебата бъдеше зададена, Марлоу щеше да участва в словесен двубой с тях в продължение на четири изтощителни часа и до вечеря съдбата му щеше да бъде ясна.

Някой в публиката настойчиво се покашля. Марлоу се обърна. Беше приятелят му Томас Люгар, който щеше да бъде подложен на същото това изпитание на другия ден. Люгар му намигна окуражително. Марлоу се усмихна и се обърна към комисията.

— Е, господин Марлоу — започна ректорът. — Ето каква е финалната тема за вашата бакалавърска степен. Бихме искали да помислите над следното и да започнете незабавно дебата: според Божиите закони доброто и злото са пряко противопоставени едно на друго. Може да започнете.

Марлоу едва потисна радостта си. Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре съвсем лекичко, но достатъчно да изнерви изпитващите.

„Работата е в кърпа вързана. Вече съм бакалавър“.

В столовата сто и двайсетимата студенти на колежа „Бенет“ обикновено не се смесваха. Мръсните витражи пропускаха едва-едва светлината на ранната вечер, но беше късна пролет и сизарите още нямаше нужда да палят свещите.

В единия край на залата ректорът и преподавателите седяха на висока маса на издигната платформа. Четиримата секретари от най-престижните курсове и с най-високите стипендии седяха точно под ректора. Шестимата Николас-Бейкънови студенти идваха след тях. Марлоу седеше на съседната маса с останалите студенти, включително Паркъровата група. Пансионерите, до един богаташи, запълваха масите в останалата част на залата. За разлика от студентите, те плащаха за храна и други разноски. Интересът им към академичния живот беше като цяло оскъден: съдбата им беше да пият, да играят тенис и да натрупат точно толкова образование, колкото да се върнат по домовете си в провинцията като мирови съдии. За капак на смесицата студенти идваха сизарите, бедни момчета, които бяха достатъчно умни да посещават университет, но не бяха достатъчно изтъкнати за стипендии. Те трябваше да прислужват на колегите си, за да плащат таксите, подслона и храната си.

Марлоу беше в добро настроение и поръча допълнителни бутилки вино за своята маса. Не можеше да си го позволи, но неговият сизар, първокурсник, прилежно ги записа в сметката му за бъдещо разплащане.

— Предполагам, че всички може да пийнете по още някоя глътка, но лъвският пай е за магистър Марлоу — провикна се Марлоу към сътрапезниците си.

— Добре звучи нали? Магистър Марлоу! — възкликна приятелят му Люгар. — Моля се утре по това време и аз да съм издържал дебата си и да съм получил бакалавърска степен. Страх ме е да си помисля какво ще стане с мен, ако се върна в Норфък без степен! — По безбрадото лице на Люгар все още имаше пъпки и беше останал закръглен, докато повечето от другите бяха тънки като клечки. Макар че Марлоу се славеше с невъздържаността си и готовността си да обстрелва колегите си с хитроумните си съсипващи саркастични забележки, Люгар беше останал незасегнат от тях благодарение на непрекъснатото си самоподценяване.