Глен Купър - Ще дойде дяволът

Елизабета се поколеба, тъй като отговорът неизбежно щеше да повдигне други въпроси. Но беше решена да казва истината, доколкото ѝ е позволено.

— Всъщност работя за Ватикана.

— Наистина ли? И защо Ватиканът се интересува от Кристофър Марлоу?

— Да кажем само, че историята за Фауст е свързана с работата ми по нагласите в църквата през шестнайсети век.

— Разбирам — каза Харис малко колебливо. — Е, както можете да заключите от светкавичния ми отговор, вашият текст Б силно ме заинтригува. Мисля, че мога да дойда в Рим, да кажем вдругиден, за да го видя лично, а докато съм при вас, мога да ви разкажа повече, отколкото вероятно искате да знаете, за разликите между „Фауст“ А и Б.

Елизабета си помисли, че е много мило от негова страна, и му даде адреса на Института на Виа Наполеоне. Но когато затвори, се запита дали не трябваше да добави: „Между другото, професоре, трябва да ви кажа, че съм монахиня“.

Пиаца Мастаи пустееше и манастирът беше притихнал. Елизабета се радваше на тишината на спартанската си стая. Преди час беше спуснала завесите и беше свалила пластовете духовнически одежди, преди с удоволствие да облече нощницата си, която в сравнение с тях беше лека като перце.

Чувството се беше прокраднало в сърцето ѝ, усещането, че монашеските одеяния стават все по-тежки и задушаващи. Когато за първи път беше надянала расото, след като положи клетвите, в дрехата имаше нещо вълшебно леко, сякаш метрите черен памучен плат бяха тънка марля. Но през последните няколко дни светската реалност на автобусите, летищата, градските улици и младите жени с леките пролетни рокли бяха взели своята дан. Смутена, Елизабета се отдаде на гореща молитва за прошка.

След нея беше готова да си легне. Молитвата ѝ беше помогнала да успокои духа си, но тя все още не се чувстваше по-близо до обяснение на скелетите в „Св. Каликст“. Утре щеше да се потопи във „Фауст“ и текст Б и да научи колкото може повече, преди да дойде професор Харис. Но първо трябваше да премине през една бурна нощ. Старите кошмари за нападението отново бяха изплували, примесени с нови ужаси, и сега тя се страхуваше от объркания нощен свят на лабиринти, изпълнени със страховити човешки останки и нечисти демони с чудовищни опашки.

С една последна молитва за спокоен сън Елизабета се мушна под хладните завивки и загаси лампата.

Щом лампата на Елизабета угасна, Алдо Вани метна фаса във фонтана и запали още една цигара. Шляеше се уж безцелно по Пиаца Мастаи вече повече от час и наблюдаваше прозорците на етажа на спалните. Криеше в шепа малък далекоглед и когато беше сигурен, че няма минувачи, оглеждаше осветените прозорци. За двете секунди, които бе отнело на Елизабета да спусне завесите, той я беше забелязал. Третият етаж, четвъртият прозорец от западната страна на сградата. Трябваше да изчака нейният прозорец и тези на горните етажи да угаснат, преди да може да действа.

Нужна беше само диамантена резачка за стъкло и малък вакуум, та безшумно да направи дупка в прозореца на една класна стая на първия етаж от задната част на училището. Вани си залагаше главата, че в сградата няма аларма, и изсумтя доволно, когато отключи прозореца и безшумно се вмъкна вътре. Светна с мъничко фенерче и мина покрай редиците чинове.

Коридорът беше тъмен с изключение на червеникавото сияние на табелите за изход в двата края. Гумените подметки на Вани не вдигаха никакъв шум по стълбите в западното крило на манастира.

Очите на сестра Силвия се отвориха при познатото усещане, че мехурът ѝ потрепва. От дългия си опит знаеше, че има по-малко от две минути, преди да стане беля, и тя пое на първото от няколкото си нощни посещения на общата тоалетна.

Това беше пътуване, което започваше с подготовка на артритните ѝ колене да понесат тежестта ѝ. После трябваше да напъха подутите си крака в пантофите и да свали халата си от закачалката на стената. Оставаше ѝ по-малко от минута, когато натисна дръжката на вратата.

Вратата от стълбите към третия етаж изскърца, така че Вани трябваше да я отвори възможно най-бавно. Коридорът обаче беше прекалено осветен — в двата края и по средата светеха лампи. Той развинти крушката на най-близката и спря, за да преброи вратите. Четвъртата врата откъм площада на сградата отговаряше, сигурен беше, на четвъртия прозорец. Щеше да е по-добре да е отключена, но нямаше особено значение. Малко бяха ключалките, които можеха да го забавят за повече от няколко секунди, особено в старите сгради. В най-лошия случай въпреки шума щеше да я разбие с рамо, да забие ножа си в сънната артерия на монахинята за нула време и да избяга по стълбите, преди някой да вдигне тревога.