Глен Купър - Ще дойде дяволът

Възможно ли беше новият ден да е по-благоприятен?

Отново звънтенето на желязо по камък.

В горния край на стълбите Вибий отвори капака и му прошепна нещо.

— Агрипина? Тук? — попита невярващо Балбил. — Как е възможно?

Вибий сви рамене.

— Явно е възможно, щом е тук. Иска да я внесат в гробницата.

— Невероятно! Каква жена!

Юлия Агрипина. Правнучка на Август. Кръвосмесителна сестра на Калигула. Съпруга на император Клавдий. Най-могъщата жена в Рим.

„И една от нас“.

Слугите на Агрипина я внесоха на носилка — свалиха я внимателно по стълбите и пак така внимателно я поставиха на пода. Балбил познаваше хората ѝ. Можеше да им се вярва.

Агрипина беше увита в одеяла, главата ѝ бе отпусната на копринена възглавница. Беше бледа и изпита и присвиваше очи от болка, но дори в това състояние красотата ѝ беше очевидна.

— Балбил — каза тя. — Трябваше да дойда.

— Домина — отвърна той, падна на колене и хвана ръката ѝ. — Трябваше да ме повикаш. Аз щях да дойда при теб.

— Не, исках това да стане тук. — Тя обърна глава към стената. — Фреската ти! Завършена е!

— Надявам се, че ти харесва.

— Всички зодиакални знаци. Изрисувани красиво и от твоята ръка, както виждам — каза тя, като погледна изцапаните му с боя пръсти. — Кажи ми: какво означава тази последователност на планетите?

— Това е малка лична лепта, домина. Луна, Меркурий, Венера, Слънце, Марс, Юпитер, Сатурн. Такъв е бил редът на планетите в деня, когато съм се родил преди трийсет и три години. Сега се питам дали решението ми е било добро. Трябваше да избера твоята подредба. Мога да сложа нова мазилка.

— Глупости. Това е твоята гробница.

— Нашата гробница, домина.

— Настоявам да оставиш фреската както си е.

Изпод одеялото ѝ се чу слаб плач.

— Домина! — каза Балбил. — Станало е!

— Да, само преди два часа — немощно каза Агрипина. — След толкова години и всички проклети мъже, най-сетне, първородният ми син.

Една от прислужниците на Агрипина отметна завивката от малкото розово бебе. Агрипина махна одеялцето на новороденото и каза гордо:

— Виж, момче е. Казва се Луций Домиций Ахенобарб.

— Това е прекрасно — възкликна Балбил. — Наистина прекрасно. Може ли да го видя?

Тя обърна бебето по корем. То имаше идеална розова опашка, която енергично се извиваше.

— Кръвта ти е силна — каза с възхита Балбил. — Предполагам, че императорът не знае.

— Онзи жалък пелтечещ дъртак дори не знае, че имам опашка! Съвкупленията ни са абсурдна работа — каза Агрипина. — Това е между теб и мен. Ти ме почиташ с титлата домина, но ти, Бабил, моят велик астролог, ти си моят господар.

Балбил се поклони.

— Искам да разбера за това момче — каза тя. — Кажи ми какво ще му се случи.

Балбил внимателно четеше картите. Знаеше наизуст всеки ден от седмицата, почти всеки час. Изправи се и тържествено изрече предсказанието:

— Изгряващият знак на момчето, Стрелец, е в съгласие с Лъва, където е луната му. Тъй като луната представлява теб, домина, вие с момчето ще имате хармонични отношения.

— Ах, добре — измърка Агрипина.

— Планетата, която управлява това момче и която е негов асцендент, е много благоприятна. Тя е Сатурн — Злия.

Тя се усмихна.

— А луната му е разположена в осмия дом, дома на смъртта. Това сочи високо положение, големи приходи, почести. Юпитер е в единайсетия дом, дома на приятелите. Оттам следва най-голям късмет и велика слава, огромна власт. — Той сниши глас. — Има само едно предупреждение.

— Кажи ми — каза Агрипина.

— Той е под прав ъгъл с Марс. Това ще намали късмета му. Как — не зная.

Тя въздъхна.

— Предсказанието е добро. Не мога да си кривя душата. В нашия свят нищо не е съвършено. Но кажи ми, Балбил, синът ми ще бъде ли император?

Балбил затвори очи. Усети как собствената му опашка изтръпва.

— Той ще бъде император — каза. — Ще вземе името Нерон. И ще бъде съвършено зъл. Но трябва да ти кажа едно: ти самата, родната му майка, може да си сред многото, които ще загинат от неговата ръка.

Агрипина дори не трепна.

— Така да бъде.

Елизабета държеше тънката книга и опипваше гладката подвързия. Надушваше мухъла по пожълтелия пергамент. Книгата беше само шейсет и две страници и все пак тя имаше чувството, че в нея има нещо повече от антиквариата ѝ стойност.

Беше помолила да я вземе само временно, но фрау Ланг беше настояла да я задържи.

— Ами ако е скъпа? — попита я Елизабета.