Глен Купър - Ще дойде дяволът

Вибий тръгна към тях, като подхвана някаква пиянска песен. Часовите застанаха нащрек и го зяпнаха, когато с олюляване излезе от тъмнината. Той спря и отпи от издут мях с вино.

Тръгна залитайки към тях, после спря и се олюля на малко повече от ръка разстояние от по-високия от двамата.

— Ей, момчета, пуснете ме, а? — каза завалено.

Войникът като че ли се отпусна, но не свали ръка от дръжката на късия си меч.

— Вечерният час мина, пиян глупак такъв — минаването е забранено.

Вибий се люшна към него и вдигна меха.

— Пийнете де, пийнете и вие. Ще ти платя за влизането. Искам само да се прибера вкъщи, нали така.

С лявата си ръка размаха меха пред лицето на стража и когато той посегна да го отблъсне, неочаквано ръгна нагоре с дясната си ръка, стиснала дългата кама, която беше крил под робата си. Острието прониза стража под брадичката и върхът му излезе от темето му със зловещо изхрущяване.

Вторият преторианец така и не успя да извади оръжието си: друг мъж с наметало се беше промъкнал в сенките и сега обви ръка около гърдите на часовия и посегна към челюстта му с другата си ръка. Дръпна силно и се чу високо изпукване, когато гръбначният стълб на преторианеца се скърши.

Труповете потръпнаха на студената земя, после се отпуснаха. Останалите забулени мъже заскачаха върху тях и ги затъпкаха.

Когато приключиха свирепия си танц, телата плуваха в локви кръв като месо в яхния. Вибий бръкна под наметалото си и извади сребърен медальон на скъсана верижка. Беше монограмът хи-ро, символът на Христос. Пусна го в кръвта и махна на мъжете да влязат през Порта Капена в град Рим.

Бедняшките квартали в полите на Есквилин никога на утихваха. Дори късно нощем покоят се нарушаваше от викове, пиянски свади и бебешки рев. На фона на тази врява чаткането на магарешки копита и трополенето на колелата на каруците по калдъръма оставаше незабелязано.

Кочияшът дръпна юздите пред една занемарена къща в една тясна улица. Мазилката по фасадата отдавна се беше олющила. Ако не бяха подкупени да си мълчат, градските власти щяха да са я съборили още преди години.

Кочияшът скочи между каруцата и сградата и прошепна:

— Пристигнахме.

Натрупаната в каруцата слама се раздвижи и отвътре се подаде ръка, после брадата глава. Висок мъж слезе и изтупа сламата от наметалото си. Изглеждаше измъчен, много по-стар от трийсет и осемте си години, дългата му коса беше прошарена.

— Качи се по стълбите и почукай три пъти на вратата — каза кочияшът и потегли.

По стълбите беше тъмно като в рог и мъжът трябваше да опипва пътя си. На последната площадка протегна ръка, напипа грубата врата и потропа с юмрук.

Чу отвътре гласове, после звук от стържещо резе. Вратата се отвори и той се изненада колко много хора са се натъпкали в малката осветена от свещи стая.

Човекът, който отвори вратата, го изгледа втренчено и подвикна през рамо:

— Спокойно. Той е. — После хвана студената ръка на госта и я целуна. — Петре, радваме се, че дойде.

Апостол Петър влезе и го посрещнаха с благоговение: мъже и жени идваха да го целунат, да му поднесат вода, да го настанят удобно на възглавница.

Посещенията му в Рим бяха редки. Това беше домът на врага, твърде опасен за случайни пътувания. Той никога не знаеше в какво настроение ще завари римляните и дали за главата му няма обявена награда. От убийството на Иисус бяха минали само четири години, но християните, както започваха да ги наричат, име, което Петър предпочиташе пред „юдейския култ“, се множаха и започваха да дразнят Рим.

Петър взе паница супа от ръцете на домакина си, щавача Корнелий, и му благодари.

— Как беше пътуването ти от Антиохия? — попита щавачът.

— Дълго, но по пътя срещнах много добрини.

Малко момче, на не повече от дванайсет години, се приближи до тях и загледа втренчено Петър.

— Сигурно ти липсва семейството ти — каза щавачът и хвърли поглед към сина си.

— Да.

— Вярно ли е, че си бил там, когато Иисус е възкръснал? — попита момчето.

Петър кимна и каза:

— Жените намериха гроба му празен. Повикаха ме и мога да свидетелствам, момче, че той наистина възкресе. Умря за нас и после Бог го повика до Себе си.

— Колко ще останеш при нас? — попита Корнелий и махна на момчето да ги остави на мира.

— Две седмици. Може би по-малко. Достатъчно да се срещна със старейшините и да преценя този нов император Калигула.

Корнелий сви устни. Ако беше на улицата, сигурно щеше да се изплюе.