Глен Купър - Ще дойде дяволът

Отворените прозорци на нивото на улицата ги гледаха злобно като черните празни орбити на череп. Секст изписка от страх, когато се спъна в купчина карантии пред някаква месарница и раздвижи отвратителен килим от плъхове. Квинт успя да го хване, преди да е паднал в мръсотията.

От близкия празен обор излезе мършаво псе — искаше да се докопа до карантиите преди плъховете да се върнат. Успя и избяга по уличката, повлякло червата след себе си.

Квинт помъкна брат си в обора, огледа се и заяви:

— Ще спим тук.

Започнаха да трупат с ръце сено, за да си направят постеля във вътрешния ъгъл на останалата без покрив постройка.

— Утре няма да вървим дълго, нали, Квинт? — попита с надежда Секст.

Квинт съвсем не беше сигурен, но каза с престорена увереност:

— Ако тръгнем рано, ще сме при вуйчо преди пладне.

Развърза бохчата, която носеше на рамо, и извади остатъците от оскъдните им провизии. Подаде на Секст половината от последния комат и една ябълка, след което и двамата се тръшнаха на сламената постеля и почнаха да ядат.

Балбил чу глухо тропане над главата си — железен прът, който удряше по камък: сигнал, че го викат.

Подземната зала бе осветена от пушещи лампи. Беше просторна — вътре спокойно можеха да се съберат петдесет души, а и сто, ако се сместят. В смисъл живи. Имаше място за хиляди мъртви, ако бъдеха кремирани и положени в урни в шуплестите стени. Беше току-що завършена. Колумбарият очакваше първия си обитател.

Тиберий Клавдий Балбил остави четката. Не обичаше да го прекъсват, когато рисува, но беше свикнал. Мнозина го търсеха.

Беше минал трийсетте, силен мъж с матовата кожа на полуегипетските и полугръцките си корени, голям нос и добре поддържана брада със заострен връх, която правеше лицето му да прилича на някакво оръжие или на инструмент за дялане. Беше разхлабил туниката си, за да му е по-удобно, но преди да се качи, си пристегна колана и наметна плащ.

Влезе в мавзолея през една тайна вратичка. Стените бяха запълнени с гробове и светилища на богаташи. Един пресен труп, на не повече от няколко седмици, увит в ленено платно и натъпкан в един локулум, изпълваше въздуха с воня на смърт.

Мавзолеят беше в семейството му от няколко поколения. Беше добър, стабилен източник на приходи, но поради скорошните тайни разкопки сега имаше друго предназначение.

Когато дойдеше неговото време, той щеше завинаги да почива там долу, не над земята с тези така наречени граждани, а под земята със собствения си вид. Последователите му също щяха да почиват там. За да пестят място, повечето щяха да бъдат кремирани. Но той и синовете му и синовете на синовете му щяха да бъдат положени — с цялата си плът и с костите си — в цялата си слава.

Чакаше го човек със скрито от качулка лице. Поклони се и каза:

— Другите са навън.

Балбил, заедно с този човек — Вибий — излезе през задния вход в студената декемврийска нощ.

Намираха се в горичка само на няколко крачки от Виа Апия. Мавзолеят беше правоъгълна сграда с кръгъл купол, построена от най-фини тухли. Разкошната вила на Балбил се издигаше от другата страна на горичката.

Четвъртинката луна изплува иззад савана от морави облаци. Пет закачулени фигури пристъпиха от мрака на овощните дръвчета. Балбил ги строи като отряд пред стената на мавзолея и им каза:

— Проучих картите и звездите подкрепят действията ни. Тази вечер ще запалим огън. Макар че отначало ще е малък, той ще разпали друг и после още един, и някой ден ще настъпи огромен пожар, който ще погълне града.

И когато това се случи, ние ще добием богатство и власт, за каквито не сме и мечтали. Пише го на звездите и аз знам, че е истина. Тази вечер ще настроим римляните срещу този нов християнски култ. Виждам по звездите, че един ден тези християни ще станат силни. Посланието им е примамливо като хляб и зрелища за душата. Боя се, че хората ще тръгнат след тях като овце. Ако им позволим да станат прекалено могъщи, те ще са страшен враг. Вибий получи нарежданията ми. Тази вечер ще пролеете кръв, защото... — пое си дъх за по-голям ефект, после отсече: — защото това правим ние.

А мъжете отговориха в един глас:

— И това сме ние.

Балбил ги остави и се върна под земята, където го чакаха четките му.

Шестимата мъже тръгнаха мълчаливо на север, към Рим.

Когато наближиха осветената от примигващи катранени факли Порта Капена, спряха и се разгърнаха.

Двамата преторианци пред портата унило се взираха в мрака извън кръга светлина и пристъпваха от крак на крак, за да се стоплят.