Глен Купър - Ще дойде дяволът

— Няма да е толкова гладко, колкото казва — прошепна Дзадзо. — До петък ще сме във война с гвардейците.

Лоренцо се наведе към ухото му и също прошепна:

— Швейцарците да ми цунат италианския задник.

Ето затова Дзадзо го харесваше.

Ханс Ланг, пекарят от Улм, беше вдигнат гневно от дивана от жена си и пратен в спалнята да си смени ризата. Въпреки протестите на Елизабета фрау Ланг бързо разтреби след него, после остави гостенките в дневната, за да сложи чайника, и затрака с порцелановите чаши и сребърните прибори.

Ханс Ланг се върна: загащваше чистата си риза и безпомощно заглаждаше с ръка кичурчетата коса върху оплешивялото си теме. Личеше му, че е бил при фурните още посред нощ.

— Много съжалявам — каза той на английски. — Не очаквах. Винаги последен научавам за тези работи.

Елизабета и Микаела се извиниха, че се натрапват, и останаха да седят сковано, докато чакаха фрау Ланг да се върне. Елизабета опита да завърже разговор за това колко е хубав магазинът им, но английският на пекаря не беше достатъчно добър за това.

Фрау Ланг донесе поднос с чай и кексчета. Микаела лакомо се нахвърли върху тях, а Елизабета отхапваше скромни хапки.

— Какво можете да ни кажете за хер Отингер? — попита тя.

Фрау Ланг говореше. Съпругът ѝ седеше изморено на дивана и сякаш искаше да си върне усамотението.

— Истински джентълмен — започна тя. — Живя на третия етаж цели петнайсет години. Странеше от всички. Не бих казала, че го познавахме добре. Често си купуваше пай с месо за вечеря, в събота и по нещо сладичко. Плащаше наема навреме. Нямаше много посетители. Не знам какво друго да ви кажа.

— Казахте, че е бил професор. Знаете ли нещо за работата му? — попита Елизабета.

— Беше пенсионер. Нямам представа по какво е бил професор, но в апартамента му имаше страшно много книги. — Фрау Ланг каза нещо на немски на съпруга си. — Ханс казва, че били основно книги за наука и инженерство, така че сигурно това е била областта му.

— И нямаше роднини?

— Никакви. Властите провериха, разбира се. Трябваше да минем през формалната процедура, преди да ни позволят да продадем вещите му, за да си получим неплатената част от наема. Не ни провървя много. Той нямаше скъпи вещи. Още кекс?

Микаела кимна доволно и си взе още едно парче, след което попита:

— Някога да сте забелязвали нещо странно в него? Физически?

Фрау Ланг поклати глава.

— Не. Какво имате предвид? Той беше най-обикновен възрастен господин.

— Значи в апартамента не е останало нищо? – попита Елизабета.

— Не. Имаме нови наематели, много мила двойка — живеят тук от 2008 година.

Елизабета поклати глава. Щеше да се обади в университета да види дали ще може да открие бивши колеги. Тук вече нямаше какво да правят.

Пекарят каза нещо на немски.

— Ханс ми напомни — каза съпругата му. — Запазихме малка кутия с лични вещи — паспорт, нещата от нощното му шкафче, в случай че някога се появи роднина.

Сестрите се спогледаха обнадеждено.

— Може ли да ги видим?

Фрау Ланг отново каза нещо на немски на мъжа си и Елизабета различи проклятието му, когато той се надигна от дивана и тръгна към вратата.

— Ще ги донесе. В мазето са — каза фрау Ланг, докато се мръщеше след него и им наливаше още чай.

След пет минути пекарят се върна с кутия с размерите на куфарче за документи. Беше чисто и сухо — очевидно го бяха съхранявали грижливо. Подаде го на Елизабета, измънка нещо на жена си и помоли да го извинят.

Фрау Ланг изглеждаше смутена.

— Ханс отива да подремне. Желае ви приятен път.

Елизабета и Микаела понечиха да станат, но пекарят им махна да си седят и изчезна в съседната стая.

Кутията беше лека, съдържанието ѝ се размести в ръцете на Елизабета, когато я сложи в скута си. Тя я отвори. Лъхна я застоял дъх на мухъл, миризма на стар човек.

Очила. Писалки. Паспорт. Бронзов медал на лента от, доколкото виждаше, някакво германско инженерно дружество. Чекови книжки и банкови нареждания от 2006 и 2007. Шишенца с хапчета, за които Микаела веднага каза, че са за високо кръвно. Кутия с протези. Избеляла снимка на младеж, вероятно на самия Отингер, в туристическо облекло на стръмен зелен склон. На дъното имаше незапечатан плик от амбалажна хартия, от едната страна имаше бележка, написана с черно мастило.

Елизабета вдигна плика, при което фрау Ланг обясни, че вътре има книга, единствената, която не били продали, защото имало лична бележка. Елизабета, която горе-долу се справяше с немския, прочете бавно бележката наум.