Глен Купър - Ще дойде дяволът

След това Гюнтер извади двете най-важни снимки — тези от основата на гърба.

Вероятно беше неучтиво да ги грабне, но Елизабета не можа да се сдържи. Бързо вдигна един от близките кадри и направо го погълна с очи.

Татуировките бяха числа.

Три концентрични полукръга числа ограждаха основата на опашката.

63 128 99 51 132 162 56 70

32 56 52 103 132 128 56 99

99 39 63 38 120 39 70

За да не остане по-назад, Микаела грабна другата снимка и след миг попита:

— Какво означава това?

— Нямаме представа — каза Гюнтер.

И двамата погледнаха Елизабета.

Тя безнадеждно поклати глава.

— И аз нямам. — Остави снимката. — Може ли да получим копия?

— Да, разбира се.

— Знаете ли нещо друго за мъжа?

— Разполагаме с името и последния му адрес, това е всичко.

— Може ли да ги научим? — попита Елизабета.

Гюнтер сви рамене.

— По принцип конфиденциалността на пациента би го забранила, но след като стигнаха до полицията, нещата влязоха в обществените регистри. — Той извади от папката лист с данни. — Някой ден, дами, трябва да ми се отблагодарите, като споделите с мен резултатите от проучването си. Имам чувството, че криете нещо в ръкава си.

Микаела се усмихна и каза:

— Ръкавите на сестра ми са доста по-широки от моите.

Улица „Фишергасе“ беше близо до катедралата в Улм и ако не бързаха толкова да хванат обратния полет, Елизабета би се опитала да мине набързо оттам. Катедралата беше възникнала като сравнително скромен католически храм, но поради преминаването на региона към протестантството и една великолепна кула от деветнайсети век, добавена от църковните старейшини, сега беше най-високата катедрала на света.

Шофьорът спря пред редица хубави къщи в стария град, достатъчно близо до Дунава, та вятърът да донася речната миризма. Номер 29 беше четириетажна постройка с пекарна на приземния етаж.

Микаела говореше по мобилния си телефон, увлечена в разгорещен спор с приятеля си Артуро, така че Елизабета слезе сама.

— Ако не намериш нищо, поне ми донеси малко кексчета — извика Микаела след нея.

Приятната улица зовеше Елизабета. Колко щеше да е хубаво, ако си намереше някоя пейка и прекараше малко време сама. Освен няколкото кратки момента в параклиса на манастира призори беше изкарала целия ден без молитви. Чувстваше се неудовлетворена и се питаше дави вярата ѝ не е подложена на изпитание. И ако е така, дали ще го издържи и да излезе чиста?

Звънчето на вратата извести влизането ѝ в пекарната. Закръглената жена зад тезгяха май се изненада, че вижда в магазина си монахиня, остави другата си клиентка и се завтече да обслужи Елизабета.

— Какво ще обичате, сестро? — попита на немски.

— О, говорите ли италиански или английски? — попита Елизабета на английски.

— Английски, да. Хляб ли ще искате? Сладкиши?

— Само малко информация. На този адрес е живял един човек. Питам се дали сте го познавали.

— Кой?

— Бруно Отингер.

Сякаш беше извикала призрак. Продавачката се подпря на тезгяха и едва не смачка с ръцете си един пресен пай.

— Професорът! Господи! Странно, с Ханс снощи си говорихме за него. Ние му бяхме хазяи.

— Виждам, че имате работа. Просто минавам на път за летището и исках да поговоря с някой, който го е познавал.

— Нека да се оправя с нея — каза продавачката и посочи с брадичка възрастната клиентка, за която Елизабета се надяваше, че не знае английски. — Тя винаги купува едно и също, така че идвам веднага.

Щом клиентката си отиде, съпругата на пекаря, която се представи като фрау Ланг, окачи на витрината на магазина табела „Връщам се след 10 минути“ и заключи вратата. Докосна китката на Елизабета и каза виновно:

— Ханс е протестант, но аз съм католичка. Би трябвало да правя повече за религията си, но човек губи навици, особено покрай работата и семейните ангажименти.

— Има много начини да живеем добър живот — каза Елизабета в опит да я успокои. — Дали може да повикам сестра си от колата?

— И тя ли е монахиня? — попита фрау Ланг изумено.

— Не, тя е лекарка.

— Ами поканете я. Обича ли кекс?

— Всъщност много.

Крек седеше зад голямото си бюро, притиснал към ухото си мобилния телефон. Двойните прозорци свеждаха шума от движението по площад „Прешерен“ в Любляна до минимум, но той виждаше, че улица „Чопова“ е задръстена от обедния трафик.

— Да, зная, че комуникацията е вечен проблем.

Изслуша отговора и каза:

— Не вярвам на интернет. Ще използваме старите начини. В деня преди конклава нашите хора ще го видят и ще знаят, че сме били ние.