Глен Купър - Ще дойде дяволът

Затвори рязко и вдигна поглед. Мулей изпълваше рамката на вратата с едрата си фигура; и беше намръщен.

— Какво има? — попита Крек.

— Току-що получих обаждане. Има нов проблем, вероятно не сериозен, но трябва да се наблюдава отблизо.

— Казвай, по дяволите!

— Помниш ли онова момиче, онова, което преди години душеше около „Свети Каликст“?

Крек се намръщи свирепо, погледът му стана страшен.

— Елизабета Челестино. Алдо Вани издъни работата. Тя оцеля. И стана монахиня на всичкото отгоре. Стана безобидна. Оставихме я на мира. Да, Мулей, помня я.

— Някой във Ватикана я е привикал на служба. Напуснала е манастира и е започнала да работи по срутването в „Свети Каликст“. Не мога да потвърдя, но е възможно днес да е ходила в Улм.

— В Улм? — изрева Крек. — Какво, по дяволите, ще прави в Улм?

Мулей се загледа през затъмнените прозорци, за да не срещне страховития поглед на шефа си.

— Не знам, но ще разбера.

— Веднага ме свържи с Алдо. — Гласът на Крек беше напрегнат, гърлото му се бе стегнало от злъч. — Този път ще свърши работата както трябва. Искам тази жена, тази монахиня, да бъде спряна на мига, Мулей. Кажи на Алдо да я доведе тук, за да се оправя с нея лично. Ако се окаже, че не може да стане, да я елиминира. Разбра ли?

Съдебната палата беше само на няколко крачки от базиликата „Св. Петър“, но въпреки това беше поредната анонимна сграда във ватиканския комплекс и туристите почти не я забелязваха. Обикновена административна постройка, наред с други отдели тя подслоняваше и управлението на жандармерията.

Инспектор-генералът на корпуса на жандармерията Лука Лорети беше способен лидер и хората му като цяло го харесваха и уважаваха, въпреки че най-младите попълнения понякога извъртаха очи на витиеватите му фрази. Полицаите, които работеха от по-дълго време, като Дзадзо, винаги се връщаха на факта, че Лорети последователно се опълчва на своя колега от Швейцарската гвардия комендант Ханс Зоненберг и защитава хората си до дупка от онзи нещастник. Не че полицаите бяха съвсем почтителни. Обиколката на шкембето на Лорети, който похапваше с удоволствие, стабилно нарастваше и всяка година течаха залагания за най-близката дата на годишното преправяне на униформата му.

Повечето от жандармите в Корпус 130 се бяха събрали в аудиторията за брифинга на Лорети. Офицерите седяха отпред, по-младшите зад тях, всички чинно подредени. Лорети притежаваше забележителна кинетична енергия за човек с неговите размери и бързо крачеше напред-назад по сцената, като караше зрителите да въртят глави, сякаш са на тенисмач.

— Първо, позволете да ви поздравя за службата ви на погребението на папата. Нашите кардинали, нашите епископи, нашите ватикански длъжностни лица, над двеста световни лидери и тяхната охрана — всички дойдоха във Ватикана, изказаха почитта си и си заминаха в добро здраве — изгърмя гласът на Лорети в ръчния микрофон. — Но ние не можем да почиваме на лаврите си, нали? Имаме пет дни до началото на конклава. Много от кардинал-електорите вече са се настанили в Домус Санкте Марте. От днес нататък хотелът ще бъде стерилна зона. От днес нататък Сикстинската капела ще бъде стерилна зона. От днес нататък базиликата и музеят ще бъдат затворени за публиката. Задачите ни ще бъдат прецизно определени с протоколи. С комендант Зоненберг ще се погрижим ние да не се препъваме в швейцарските гвардейци и те да не се препъват в нас и да няма пропуски в покритието ни на сигурност. Ние ще контролираме хотела, те ще контролират Сикстинската капела. Ние ще използваме кучетата и експертите си, за да претърсим хотела за експлозиви и подслушвателни устройства. Гвардейците ще направят същото със свои експерти вътре в Сикстинската капела. Искам да се държите добре с гвардейците, но ако възникнат проблеми, веднага да уведомите началниците си и те ще уведомят мен. Всички спорове задължително ще се разрешават на моето ниво.

Дзадзо беше запознат с упражнението. Това щеше да е вторият му конклав. На първия той беше още само ококорено ефрейторче, замаяно от великолепието, блясъка и тежестта на събитието. Сега беше имунизиран срещу това. Трябваше да командва отряди и отговорността му се простираше далеч извън охраняването на някоя врата.

Сръга Лоренцо Роза в ребрата. Лоренцо, и той майор, беше влязъл в корпуса същата година като Дзадзо и двамата бяха станали добри приятели. Отначало Дзадзо се беше противил на нуждата да се сприятели с Лоренцо, защото физически той толкова приличаше на Марко — висок и атлетичен, с изсечени черти и черна коса, — че на някакво ниво Дзадзо чувстваше, че да се сприятели с него би било предателство. Но Дзадзо беше толкова естествено общителен и жаден за дружба, че се отърси от психологическия блокаж в деня, когато двамата заедно имаха тренировка с отровен газ и повръщаха рамо до рамо в канавката.