Глен Купър - Ще дойде дяволът

Елизабета нямаше да се остави да бъде въвлечена в дебат по еволюционна биология. Тя беше израсла като учен и предпочиташе да остави църковната доктрина да съществува паралелно и в мир с всеизвестните истини за еволюцията, поне в своя ум. Никой в църквата не бе имал случай да я попита за убежденията ѝ по въпроса и тя щеше да се постарае нещата да си останат така.

Човешките опашки, научи тя, са редки — много редки — с едва стотина добре документирани случая през последния век. Насили се да разгледа снимките, особено тези на бебета. Те раздвижваха нещо в нея, нещо дълбоко тревожно и низко: погнуса свиваше стомаха ѝ. Имаше и друго — елемент на страх. Древен Дарвинов страх на плячка в присъствието на хищник. Тя си пое дълбоко дъх и продължи нататък.

Човешките опашки варираха от малки бучки до по-дълги змиеподобни израстъци. Притежаваха всички структури на опашките при бозайниците с допълнителни кости — до половин дузина опашни прешлени, покрити със сухожилия, мускули и розова кожа. Можеха да се движат с пълния съзнателен контрол на напречно набраздения мускул.

Повечето родители прибягваха до хирургическо премахване, за да не израсте детето заклеймено, и по тази причина опашките при възрастните бяха още по-необичайни.

Клепачите на Елизабета натежаха. Беше прегледала всички доклади на английски и откри, че се повтарят. Най-отгоре на останалата купчина имаше един немски доклад. Беше от Deutsche Medizinische Wochenschrift, кратка статия от 2007 г. Познанията ѝ по немски не бяха добри, но реши, че заглавието се отнася за случай с опашка при възрастен човек. Текстът беше почти неразбираем.

Реши да се заеме с него на сутринта.

Време беше да прочисти ума си и да влезе в релси с кратка молитва, преди сънят да я обори.

Докато ставаше от стола, изпита внезапен импулс да обърне още една страница. Опита се да се възпротиви, но ръката ѝ се стрелна твърде бързо.

Щом видя снимката, залитна и се стовари обратно на стола толкова силно, че изпъшка от болка.

Господи!

Гол старчески труп, проснат по очи на маса за аутопсии, сниман от кръста до коленете.

Над сбръчкания мъжки задник стърчеше опашка, двайсет сантиметра от основата до върха според рулетката, поставена до нея. Дебела в основата си, опашката беше цилиндрична по цялата си дължина и незаострена — завършваше рязко с дебел връх като край на наденица.

Но имаше и друго.

Елизабета се помъчи да преглътне, но устата ѝ беше пресъхнала. Присви очи към снимката и намести настолната лампа, но това не беше достатъчно.

Задъхана, тя изтича навън, като грабна халата си и го навлече, докато летеше по коридора. Сестра Силвия, мила женица със слаб пикочен мехур, която отиваше в тоалетната, се стресна, когато Елизабета прелетя покрай нея и хукна по стълбите към класните стаи.

Запали лампата и намери каквото търсеше в кабинета по природни науки. После се върна тичешком по стълбите, стиснала в ръка лупа.

Седна на бюрото. Основата на гръбнака на мъртвия мъж — ето това беше привлякло вниманието ѝ като шамар през лицето.

И ето ги, видими под лупата, опасващи опашката в концентрични полукръгове: редица малки черни татуировки. Страх вцепени Елизабета, сякаш този гол старчески труп можеше да стане от листа и да я прониже с нож в сърцето.

Институтът по патология в Университетската болница на Улм в Южна Германия беше разположен в гориста местност в покрайнините на скъпото университетско градче. По настояване на професор Де Стефано беше организирано пътуване със самолет и кола с шофьор от мюнхенското летище въпреки протестите на Елизабета, че влакът е достатъчен.

— Виж — каза той, — главата ми е на дръвника, че ти позволих да въвлечеш и сестра си, така че направи ми тази услуга. Искам да съм сигурен, че ще отидеш и ще се върнеш за един ден. Бързината е...

За негово неудоволствие Елизабета довърши мантрата му:

— ... от изключително значение.

Двете с Микаела седяха една до друга по време на полета от Рим; разговаряха тихо за опашки и татуировки, за зодии и древни римски погребални практики.

Микаела изхрупа цялото си пакетче смесени ядки и взе и това на Елизабета: беше искрено доволна от ролята си на вътрешен човек. Но Елизабета, която вече беше нервна, че въвлича и семейството си, започна да се тревожи за дискретността на сестра си, когато тя каза:

— Трябва да кажем на татко. Той е гений.

— Да, знам, че е изключително умен, и предполагам, че аналитичните му способности биха били много полезни — отвърна Елизабета, — но просто не можем да му кажем. Не можем да разговаряме за това с никого! И без това беше трудно да ги накарам да те включат. Казах им, че ми трябва съвет от лекар и Де Стефано се съгласи само защото си ми сестра.