Глен Купър - Ще дойде дяволът

Човешкият разум не си поставял граници, докато не достигнал небето и не схванал най-съкровените тайни на света, като разбрал причините за тях и съзрял всичко, което съществува навсякъде. Разбрал защо облаците се разтърсват от гръмотевиците, защо зимният сняг е по-мек от летния град, защо вулканите изригват и земната твърд се тресе, защо вали дъжд и какво кара ветровете да се движат. Когато открил истинските причини на много явления, разумът осмелил да се издигне отвъд границата на въздуха, да търси знания в небесната шир и да я разбере изцяло. И определил формата и имената на съзвездията и открил какви са техните цикли според строгия закон и че всички неща се движат според волята и разположението на небето, като съзвездията със своята променяща се подредба определят различните съдби.

Това Елизабета си го спомняше: древните римляни били луди по астрологията, вярвали страстно, че небесата управляват съдбата им. Някои императори, особено самоуверените като Тиберий, насърчавали тази практика. Други — например Август, който бил уплашен, че се опитват да предскажат гибелта му, — категорично забранявали астрологичните наблюдения.

Но въпреки широкото разпространение на зодиака в ежедневния римски живот Елизабета знаеше, че астрологическите символи рядко се срещат на фрески в домове и гробници. Символите, с които бе пълен този колумбарий, бяха уникални и — предвид контекста — тревожни.

Сравни старите си бележки за оригиналната, вече несъществуваща стена с новите набързо водени записки. Подредбата на символите беше същата, дванайсетте астрологични знака просто, но красиво изписани в голям кръг в традиционния си ред от Овен до Риби, следвани от седемте знака на планетите в странен ред: Луна, Меркурий, Венера, Слънце, Марс, Юпитер, Сатурн. И в двата кръга знакът на Рибите беше обърнат като изправен човек.

Ами мумифицираните и изтлели скелети? Трябваше да разгледа внимателно снимките на Де Стефано, но по-важно, трябваше да се върне в катакомбите с лопатка и четка и да се позанимава с останките. Започна да си записва да не забрави да помоли професора да уреди още едно посещение, но се разсея от едно залепващо се листче с удивителна, което преди години беше сложила да се подава от една страница на „Астрономика“. Отвори книгата на отбелязаното място.

Висша сила често размесва телата на диви зверове с крайниците на човешките същества: това не е естествено раждане... звездите създават невиждани форми, небесата въвеждат чертите им.

Уроди.

Елизабета потрепери. Защо бе отбелязала този пасаж?

Компютърът ѝ изпиука, че е получила имейл. Тя завъртя стола си и кликна върху пощенската кутия. Очакваше снимките на Де Стефано, но съобщението беше от Микаела — темата беше просто „ Здрасти “.

Пращам ти няколко статии. Надявам се да са

ти полезни. Ще полудея, че не ми казваш

какво става. Мик.

Елизабета изпрати документите на общия принтер в стаята за копиране и отпечатване и забърза да ги вземе, преди някой да ги е видял.

Радваше се, че е сама и далеч от любопитни погледи, когато статиите паднаха в кошницата на принтера. Тя почна да ги закопчава с телбод, докато чакаше следващите. А после усети, че не е сама. Измежду редиците рафтове се беше появил млад свещеник и я гледаше.

Тя се обърна и го зяпна прекалено продължително.

Беше много висок, поне два метра, с продълговато лице и рядка руса коса, заради което приличаше на пищящия човек от картината на Мунк. Носеше черни пластмасови очила с толкова дебели стъкла, че приличаха на изкривени лещи. Но Елизабета беше потресена най-вече от издължения му торс и нелепо дългите ръце —бяха прекалено дълги дори за тяло като неговото, а тънките му кокалести китки стърчаха от възкъсите ръкави на черната му свещеническа риза.

Тя се смути от неволното си зяпване и понечи да каже нещо, но той се изниза през вратата и изчезна, без да каже нищо.

Елизабета се върна на бюрото си и прибра статиите в чантата си. Вечерно четиво. Щеше да прекара останалата част от следобеда над файла на Де Стефано със снимките от разкопките.

Джан Паоло Трапани беше заснел стотици пози. Разкопките бяха повърхностни и скелетите бяха само частично разделени един от друг и от каменните отломки. Тя внимателно разгледа всяка снимка. Първото ѝ впечатление беше, че тези хора са били заможни. По телата имаше златни и сребърни гривни и украсени със скъпоценни камъни висулки. Тук-там имаше купчинки сребърни монети, които предполагаха отдавна разложили се кесии. Телата бяха притиснати едно в друго доста равномерно, което сочеше към скупчване в тясно пространство. Но една особеност се набиваше на очи. Скелетите на децата и дори на бебетата сякаш бяха случайно пръснати сред тези на възрастните. И нито едно дете не бе в обятията на някой възрастен. Къде беше изчезнал майчинският инстинкт?