Глен Купър - Ще дойде дяволът

А след това снимката на един скелет я накара да трепне.

Беше мъж, ако се съдеше по ръста му и по обема на черепа. Що се отнася до мумифицирането, той беше сред най-добре запазените, с достатъчно стегната кафява кожа, залепнала за лицевите кости. Тя знаеше, че промените след смъртта правят този тип преценка трудна, ако не и абсурдна, но това първично лице пазеше застинало изражение на измъчена ярост.

Скелетът беше обсипан със злато. На костите на китките имаше тежки златни гривни. Сред ребрата лежеше медальон от ковано злато. Елизабета потърси близко изображение на медальона, но не намери. Увеличи мястото с програмата за разглеждане на снимките, но не се получи нищо. И да имаше някакви знаци, не можеше да ги различи. Да, трябваше да огледа този скелет по-добре, когато пак отидеше в „Св. Каликст“.

А следващата — и последна — снимка на този скелет направо я стресна. В едната му ръка имаше нещо — скъсана сребърна верижка със сребърен медальон. Полазиха я тръпки и тя увеличи образа. Изображението беше размазано, но тя беше почти сигурна какво е — кръст хи-ро, един от най-ранните християнски символи, съставен от комбинацията на първите две букви на името на Христос на гръцки.

Какво правеше този символ на ранната църква в този категорично нехристиянски контекст на римски колумбарий, украсен с езически астрологически символи?

Елизабета затвори папката със снимките и разтърка сухите си очи.

Поредната загадка.

Пристигна на Пиаца Мастаи твърде късно за вечерната служба и се наложи да се моли сама, докато останалите сестри вечеряха. Тъй като параклисът беше далеч от кухнята, вътре беше спокойно и тихо. Когато приключи, тя се прекръсти, стана и видя, че сестра Марилена седи на последния ред.

— Не те чух — каза Елизабета.

— Видях — каза възрастната монахиня. — Мама ти остави една чиния. Не обича да пропускаме хранене.

Мама беше деветдесет и две годишната майка на сестра Марилена. Още преди години Марилена беше поискала и получила разрешение от майката игуменка майка ѝ да живее с тях вместо да я пращат в старчески дом. Имаха предостатъчно място. Третият и четвъртият етаж на манастира подслоняваха само осем сестри — четири италианки и четири малтийки — и десет послушнички, до една африканки. Напоследък беше трудно да се привлекат млади послушнички, особено от Италия и Европа, така че жените се ширеха в сградата и разполагаха с лукса да имат собствени стаи.

— Допълнителна молитва, а? — попита Елизабета.

Това беше шега само между тях двете. Марилена все се промъкваше в параклиса за допълнителни молитви. Орденът не получаваше достатъчно средства, а им трябваха хубави учебници и компютри. А с малобройните послушнички, които се присъединяваха към ордена, трябваше да разчитат на светски учители на договор, които излизаха скъпо. Повечето родители не можеха да си позволят вдигане на таксите. Така че Марилена постоянно се молеше за още средства.

— Вярвам, че този път Господ ме е чул — каза Марилена както обикновено.

Елизабета са усмихна и попита:

— Как се справи Мишел на теста по геометрия?

— Не добре. Това изненадва ли те?

— Не. Ще ѝ трябва още помощ.

— Не се тревожи — каза Марилена. — Добре си спомням Питагор и Евклид. А ти как се справи?

— Не ми харесва. Почти нямах време да се помоля.

— Ти и в училище почти нямаш време.

— Различно е. Тук съм с теб. Техният офис ми е чужд, хората също.

— Ще свикнеш.

— Надявам се, че няма — каза Елизабета. — Искам да изпълня задачата и да се върна тук.

Марилена кимна.

— Ще направиш каквото църквата иска от теб и съм сигурна, че Бог ще те благослови за службата ти. Сега ела да хапнеш, преди мама да се е скарала и на двете ни.

После, в стаята си, Елизабета седна на бюрото си по нощница и пантофи, за да прегледа статиите, които ѝ беше пратила Микаела. Вървеше трудно. Тематиката беше техническа и откровено противна — компендиум от медицинска литература за опашки при хората. Повечето доклади бяха на английски и тя почна с тях. Имаше няколко на френски, немски, руски и японски, които остави за после.

Остави четиринайсетия доклад за атавистични човешки опашки — термин, с който досега не беше запозната. Атавизъм — повторната поява на изгубена характеристика, специфична за далечен еволюционен предшественик. Наред с други атавизми научната литература говореше за човешките опашки като пример за общото ни наследство с нечовешки бозайници.