Глен Купър - Ще дойде дяволът

Алайда сведе поглед и прошепна нещо извинително.

— Обикновено не приемам променени жени, но ме посъветваха да направя изключение.

— Родителите ми ме дадоха в пансион, където момичетата се къпеха заедно — тихо каза тя. — Не исках да се разделям с нея, но те ме изпратиха на операция.

— Често срещана история. Иска ми се тези неща да не се случваха, но приемам, че се случват. Покажи ми.

Алайда покорно започна да сваля дрехите си. Първо палтото, после високите обувки, блузата, тясната пола.

Наблизо нямаше мебели и тя остави дрехите да се свлекат на пода.

Крек ѝ каза да спре, за да я огледа по бельо. Не искаше да се обръща с гръб. Засега не.

— Продължавай — каза накрая.

Алайда разкопча черните си чорапи от жартиерите и ги събу, после сръчно свали сутиена си и бавно смъкна надолу черните прашки. Беше избръсната и гладка.

— Много добре — каза Крек и се облегна назад на лакът. — Сега се обърни.

Тя се обърна. И ето го — блед тъничък белег точно над сакрума, дълъг около шест сантиметра.

— Приближи се.

Той огледа белега и го проследи с пръст.

— Кой го направи?

— Доктор Цвийнс — каза тя. — В Утрехт.

— Познавам го. Върши добра работа. Е, Алайда, ти си хубава. Не виждам проблеми.

Хвана я за ханша и я завъртя към себе си. Тя го погледна благодарно.

Крек се изправи, разкопча колана си и остави панталоните да паднат на пода. Тя довърши започнатото, като смъкна бельото му.

Той поведе ръцете ѝ около кръста си. Алайда направи останалото, като бавно и чувствено ги плъзна към задника му и стисна дебелия ствол в основата на гръбнака му. Прокара пръсти по дължината му. Беше месест като члена му и също толкова твърд.

— Дръпни я — изстена Крек. — Дръпни я силно.

Малкият кабинет на Елизабета беше на третия етаж на Папския институт за свещена археология на Виа Наполеоне, оживена римска улица на полегат хълм. Навън всичко се движеше на високи обороти — коли, мотори и пешеходци — и какофонията от двигателите и хората караше града да изглежда изпълнен с живот. Вътре темпото беше вяло. Служителите сякаш пълзяха из помещенията. Та нали катакомбите и монументите съществуваха от векове, закъде да бързат?

Елизабета не споделяше това чувство на апатия. Там, на Пиаца Мастаи, някой друг водеше часовете й! Сестра Марилена ги беше поела, така че децата бяха в добри ръце — това не беше проблем. Това назначение обаче беше схизма, разцепване в тъканта на душата ѝ въпреки цялото злокобно очарование, което ѝ носеше. Дните ѝ бяха разчетени с една цел, да служи на Бог. За първи път от дванайсет години беше катурната от своята леко полюляваща се спасителна лодка и захвърлена в непознати води.

Книгите и документите на бюрото ѝ бяха от друго време, от друга Елизабета. Тя гледаше собствения си почерк, четеше бележките, които беше направила в полетата, но те ѝ се струваха чужди. Негодуваше срещу тях, срещу професор Де Стефано и срещу хората в института. За нея те всички бяха участници в заговор, който да я откъсне от нещата, които обича. Дори духовниците в института приличаха на обитатели на паралелна вселена с мисии различни от нейната. Сестрите повече приличаха на секретарки, нетърпеливи да приключат работния си ден, свещениците миришеха на цигари и говореха за телевизионни предавания в стаята за обед. А тя — тя трябваше да приключи задачата си, каквато и да беше тя, и да се върне към безценната нормалност.

Докато прелистваше старото си копие на Манилиевата „Астрономика“, изпита внезапна нужда да остави всичко и да се помоли.

Затвори очи и стисна кръста, който висеше на врата ѝ, толкова силно, че ръката, която и без това я наболяваше от старата рана на дланта, я заболя.

— Мили Боже, изгубих всички мисли за себе си и за стария си живот, когато се оставих на Божествения Ти дух. Принесох сърцето си на силата на Твоята любов. Това сърце, което почти бе пронизано от ножа на убиеца, това сърце сега принадлежи на Теб. Отдавам Ти действията си, изпитанията си, страданията си, цялото ми същество е в услуга на Твоята любов, за Твоя почит и прослава. Мое необратимо желание е да принадлежа изцяло на Теб, да живея и да умра като Твоя предана слугиня. Моля Те, не позволявай нищо да наруши мира ми. Изцери сърцето ми от нечистотата. Амин.

Още преди да отвори очи, в мислите ѝ като неканени гости нахлуха неспокойни образи. Образи на частично мумифицирани тела с костени опашки.

Последва внезапен образ, болезнен спомен, който беше блокирала от съзнанието си: полуоголеният задник на мъжа, който я бе намушкал, онова нещо, което стърчеше от гръбнака му, оградено от малки черни татуировки, които приличаха на гъмжило разярени насекоми.