Глен Купър - Ще дойде дяволът

— Не, не мисля.

— Какво е тогава? — попита тя.

Възрастният професор за миг замълча, после каза на Трапани:

— Добре. Махнете брезентите от земята.

Мъжете действаха бързо, почти театрално.

Елизабета закри устата си с ръка и прошепна:

— Господи! — Поне попита все така шепнешком: — Колко са?

Де Стефано въздъхна.

— Както виждаш, бързаме с разкопките, но дотук са осемдесет и петима възрастни и дванайсет деца.

Повечето тела бяха само скелети, но някои бяха частично мумифицирани и се виждаха жълто-кафяви парчета прилепнала кожа и тук-там коса и дрипи. Елизабета видя няколко зинали усти — застинали сякаш насред въздишка.

Останките не бяха разкрити напълно. Щяха да са нужни стотици часове работа, за да се махнат затрупалите ги отломки. Скелетите бяха толкова много, че ѝ беше трудно да се съсредоточи върху един.

А после от плетеницата ръце, крака, ребра, черепи и гръбначни стълбове изплува една отличителна черта, която се стовари в съзнанието на Елизабета като огромна вълна, разбиваща се в скали. Очите ѝ се застрелкаха от един скелет към друг, зави ѝ се свят, коленете ѝ омекнаха.

„Господи, дай ми сила!“

Беше безспорно.

Всяко тяло, всеки мъж, всяка жена и всяко дете, проснати пред нея — всички имаха костени опашки.

Когато губеше търпение, Янко Мулей по навик пукаше кокалчетата на пръстите си. Това не убягна на Крек и той попита:

— Какво има?

Мулей минаваше четирийсетте, беше цели десет години по-млад от домакина си, но беше грозен като задник, както обичаше да казва Крек, дори в лицето му. Беше почти два пъти по-едър от Крек, великан, на когото би се наложило да ходи само по анцуг, ако не беше отличният му шивач в Любляна.

— Може би трябва да приключваме за тази вечер.

Голямата зала в замъка Крек никога не се стопляше достатъчно дори в летните жеги и тази пролетна вечер Крек беше решил, че не е лошо да запалят огън. Обичаше пламъците да подскачат високо и цяла вечер щедро добавяше нови цепеници, за да поддържа рева на камината.

Средновековното имение принадлежеше на рода му от четиристотин години, въпреки че уж не беше собственост на Крек през неприятните десетилетия комунистическо управление. Беше сгушено сред няколкостотин хектара словенски гори, на няколко километра от езерото Блед, и квадратната му кула датираше от тринайсети век. Дълбокият ров беше зарибен с шаран и гледани отвън, неравните зидове на замъка създаваха впечатление за известна запуснатост и занемареност.

Това впечатление се изтриваше още с влизането. Бащата на Крек беше саможив човек, който рядко напускаше това място. През целия си живот беше посветил вниманието си повече на цялостното обновяване на замъка, отколкото на сина си. Иво Крек се беше съсредоточил върху вътрешността на замъка, зидарията, тръбите, парното, електрическата инсталация. Синът споделяше бащината си привързаност към замъка, но беше насочил острия си поглед към обзавеждането и модерните устройства. Приемните с романските си арки бяха щедро украсени с антики от съответния период, но Крек ги съчетаваше със съвременни предмети, за да направи помещенията обитаеми. Телевизори с плоски екрани съжителстваха със средновековна орехова дърворезба. Шкаф от шестнайсети век с рисувани ловни сцени приютяваше датска аудиосистема за 400 000 евро. Кухнята последен модел можеше да е слязла от страниците на някое списание за луксозно обзавеждане.

Крек винаги приемаше хората си в голямата зала. Величествените ѝ размери ги караха да се чувстват нищожни, дори хора с ръста на Мулей, а Крек обичаше хората му да се чувстват дребни в негово присъствие.

Хвърли поглед към часовника на дядо си. Беше десет. Погледна Мулей и повиши тон.

— На крака съм от четири сутринта, а ти си уморен? Не знаеш ли какъв е залогът? Не разбираш ли колко малко време имаме?

Мулей понамести туловището си на кожения диван без подлакътници. Беше седнал неприятно близо до огъня и се потеше обилно, но не смееше да помръдне от мястото си, защото Крек го беше сложил там. Масата между тях беше затрупана с корпоративни папки, финансови отчети и подборка от вестници.

— Разбира се, че знам, К — каза Мулей и избърса мокрото си чело с подгизналата си носна кърпа. — Съжалявам. Ще продължаваме, докогато кажеш.

Крек запрати една цепеница в огъня и се разхвърчаха искри. На панталоните му падна въгленче, той изруга, махна го и продължи да ругае Мулей. Извинението не беше постигнало нищо.