Глен Купър - Ще дойде дяволът

След като Елизабета вдигна масата, Микаела сервира тирамисуто, което беше купила от някаква пекарна. Беше кисела и нехарактерно мълчалива по време на обяда и Елизабета трябваше съвсем леко да я подбутне, за да отприщи чувствата ѝ.

Микаела караше последна година стаж по гастроентерология в болница „Сан Андреа“. Искаше да остане там. Артуро също работеше там. Тя харесваше отделението си и се целеше в единственото свободно място за младши специализант.

— Ще го дадат на Фанкети — изстена Микаела.

— Защо? — рязко попита баща ѝ. — Ти си по-добра от него. За нищо на света няма да дам на тоя палячо да ми завира сонда отзад.

— Той е мъж, аз съм жена, това е — каза Микаела.

— Не може да са чак такива сексисти — каза Елизабета. — И то в наши дни.

— Я стига! Ти работиш за възможно най-сексистката организация на света! — възкликна Микаела.

Елизабета се усмихна.

— Болницата е светска институция. А църквата определено не е.

Домофонът иззвъня.

— Кой е това, по дяволите? — изръмжа Карло. — В неделя?

И тръгна тежко към антрето.

— Може да е Артуро — подхвърли Дзадзо, а Микаела изсумтя.

Елизабета тихичко остави вилицата си и стана.

Чуха как Карло крещи по пукащия интерком и когато се върна, видяха озадаченото му изражение.

— Долу има някакъв тип, който твърди, че е шофьор на архиепископ Луонго. Казва, че е дошъл да вземе Елизабета.

— Подранил е — каза Елизабета и намести кожения си колан. — Тъкмо щях да ви кажа.

— Какво да ни кажеш? — попита Дзадзо.

— Старият ми професор Томазо Де Стефано дойде да ме види. Все още работи в Папската комисия за свещена археология. Иска да му помогна с един проект. Отказах, но той настоя. Трябва да тръгвам. Съжалявам, че ще ви оставя чиниите.

— Къде отиваш? — попита смаяно Микаела. Всъщност всички я бяха зяпнали. Животът на Елизабета беше толкова предвидим, че това отклонение от рутината ги порази като гръм от ясно небе.

— В катакомбите — каза тя. — В „Свети Каликст“. Но, моля ви, не казвайте на никого.

От последния път, когато беше влизала тук, сякаш беше минал цял живот. Входът към „Свети Каликст“ беше встрани от Виа Апия, която беше почти пуста в късния неделен следобед. Елизабета беше забравила колко бързо пейзажът става провинциален, след като човек излезе от древните южни порти на града.

Встрани от главния път, от двете страни на улицата, която водеше към катакомбите, растяха високи кипариси, върховете им блестяха в оранжево под лъчите на угасващото слънце. Отвъд се простираше голяма отсечка гориста и обработваема земя, собственост на църквата, където се намираха стар трапистки манастир, общежитие за екскурзоводите в катакомбите и църквата „Кво вадис?“. На запад се простираха катакомбите на Домицила. На изток — катакомбите на Сан Себастиано. Цялата област беше свещена.

Шофьорът, който не беше казал и дума по време на пътуването, изскочи от колата и ѝ отвори вратата, преди Елизабета да успее сама да натисне дръжката. Професор Де Стефано я чакаше на официалния вход — ниска постройка, напомняща на проста средиземноморска вила.

Преведе я покрай полицая, който охраняваше желязната порта за посетителите, и заслизаха по каменно стълбище към недрата на земята.

— Ще се поразходим малко — каза Де Стефано. — На половината път до Домицила. Наистина няма по-пряк път.

Елизабета повдигна расото си точно толкова, колкото да не се спъва. Подземният въздух беше мъртъв и познат.

— Помня пътя — отвърна тя. Изпита обезпокоителна смесица от страх и вълнение, когато си припомни предишните си посещения и се замисли за новите разкрития, които я очакваха.

Вървяха бързо през обикновените туристически зони. Галериите, изсечени с кирки и лопати в меката вулканична скала от втори до пети век след новата ера, бяха печалните останки на един широк исторически период. Римляните винаги бяха погребвали или кремирали мъртвите си в некрополи извън градските стени, защото било строго забранено това да се прави в рамките на града. Богатите строели фамилни гробници. Бедните се тъпчели в масови гробове.

Но ранните християни упорито отказвали да смесват мъртвите си с костите на езичниците, а пък повечето били прекалено бедни, за да си позволят истински гробници. Въпросът бил решен в провинциалните имения на симпатизантите им. „Изкопайте си некрополи — казали им. — Дълбайте колкото ви душа иска, идвайте и свободно навестявайте мъртвите си, но оставете полята ни непокътнати“. И така, катакомбите плъзнали във всички посоки извън стените на града и най-вече на юг, встрани от Виа Апия.