Глен Купър - Ще дойде дяволът

Дзадзо и Елизабета имаха грациозната фигура на майка си, която беше жена със стойка и физика на манекенка. Дзадзо се поддържаше във форма, като играеше футбол след работа и тренираше във фитнеса на казармата, а с квадратната си челюст и меките си очи беше желан ерген, вечно на ръба на обвързването.

— Действам, действам — весело каза Елизабета. — Артуро няма ли да дойде?

— На работа е. — Дзадзо взе от ръката ѝ лъжицата за бъркане и опита червения сос. Тя го изпъди и извика Микаела.

Чу я преди да я види. Гласът на Микаела привличаше вниманието като натрапчивия лай на куче на верига. Оплакваше се на баща си от Артуро.

— Как така ще поема чужда смяна! Кретен!

Микаела влезе с гръм и трясък в кухнята. Тя повече приличаше на баща си — по-ниска от Дзадзо и Елизабета, набита, с по-тежките черти на неговия род. Когато бяха малки, хората говореха за миловидните лица на Дзадзо и Елизабета и за огнения нрав на Микаела. Нищо не се беше променило.

— Артуро няма да дойде — заяви Микаела.

— Чух. Жалко.

— Някакъв идиот от спешното искал да си вземе почивен ден и тоя идиот Артуро се съгласил да му поеме смяната. Нещо му хлопа дъската!

Елизабета се усмихна.

— Може пък сърцето му да хлопа.

— Мразя го!

— Не е вярно. — Двете най-сетне се целунаха. — Хубава прическа — каза Елизабета. Беше по-къдрава от обикновено, приличаше на тази, която Елизабета носеше, преди да се подстриже за монахиня.

— Благодаря. Много е горещо тук. Сигурно умираш от жега. — В сравнение с Елизабета, облечена в черно и увита, Микаела беше едва ли не гола с изрязания си потник.

— Нищо ми няма. Ела ми помогни.

Масата за хранене побираше шестима и когато бяха по-малко, столът на Флавия Челестино оставаше празен, сякаш приканваше душата ѝ да се върне при тях.

— Как мина седмицата? — попита Елизабета брат си, докато му подаваше купата за сервиране.

— Все едно не знаеш — отвърна Дзадзо. — Скоро ще заприиждат десетки кардинали с екипите си. Шефът на шефа ми е притеснен, шефът ми е притеснен и заради хората си аз също би трябвало да съм притеснен.

— А не си ли? — попита баща му.

— Ти кога за последен път си ме виждал притеснен?

Всички знаеха отговора, но никой не каза нищо. Преди дванайсет години. Добре си спомняха в какво състояние беше, когато се беше втурнал в болницата и беше намерил Елизабета полумъртва в една от спешните зали и трупа на Марко, който изстиваше в друга. Спомняха си как гневът му тлееше след това, когато отначало не му позволяваха да участва в разследването, и после, когато му отказаха достъп до документите по случая, след като официалното разследване не стигна доникъде. Бил твърде причастен, замесен, казаха му. Липсата му на безпристрастност щяла да застраши делото.

„Какво дело? — беше попитал той. — Не сте хванали никого. Нямате нито една следа. Това разследване е смехотворно“.

След година терзания Дзадзо и началниците му стигнаха едновременно точката на кипене. Той искаше да напусне, те искаха той да напусне. Естествената му веселост беше помрачена от сарказъм и изблици враждебност към горните ешелони на командването и беше получил не едно мъмрене за употреба на насилие при арест. Накараха го да ходи на психолог, който каза, че по принцип бил здрав, но щяло да е добре да го назначат на място, което да не му напомня ежедневно за престъплението, извършено срещу най-добрия му приятел и сестра му.

Командирът на Дзадзо предложи корпуса на жандармерията във Ватикана, по-спокойна работа, където най-големите престъпници бяха джебчиите и неспазващите правилата на движението. Някой дръпна конците — и това беше. Дзадзо смени униформата.

Справяше се добре във Ватикана. Възвърна си хладнокръвието и се издигна до майор. Можеше да си позволи собствен апартамент. Имаше кола и мотор. Винаги вървеше с хубаво момиче под ръка. Не се оплакваше, животът му беше хубав с изключение на миговете, в които в ума му се връщаше бледият призрачен образ на трупа на Марко.

Карло отбеляза колко е крехко агнешкото и изсумтя:

— Може би като изберат нов папа, ще те повишат в отряда за сигурност. Новите обичат да променят нещата.

Половината от цивилните, които се грижеха за непосредствената безопасност на папата, бяха от жандармерията, другата половина бяха от швейцарската гвардия.

— Не мога да работя с швейцарските гвардейци. Повечето са тъпаци.

— Швейцарска им работа — пак изсумтя Карло. — Сигурно си прав, щом казваш.