Глен Купър - Ще дойде дяволът

На вратата се подготви. Баща ѝ всеки път отваряше много рязко, вече не толкова от горчивина, колкото — несъмнено — по навик.

Целунаха се. Той я цунка толкова бързо, че не улучи бузата ѝ, а целуна крайчеца на булото ѝ.

— Как беше месата?

— Прекрасна.

— Заслепена си от светлината?

Тя тръгна след него към кухнята и въздъхна.

— Да, татко, точно така.

Както винаги в носа я блъсна миризмата на тежкия тютюн за лула „Кавендиш“, който замъгляваше въздуха. Като момиче почти не го забелязваше освен когато в училище някой от съучениците ѝ не подушеше якето ѝ и не започнеше да ѝ се подиграва. Просто така миришеше нейният свят. Сега, вече пораснала, потръпваше при мисълта на какво приличат дробовете на баща ѝ след толкова десетилетия.

Съвсем подобаващо за професор, Карло Челестино живееше в просторен апартамент на последния етаж на бял блок на една тясна стръмна уличка. Имаше три спални. Едната тя делеше с Микаела, докато не отиде да следва в университета. Дзадзо, благословеният син, винаги беше имал самостоятелна стая. Сега спалните им събираха прах, заключени в някакво изкривяване на времето и пространството. Вратата на спалнята на баща ѝ беше затворена. Винаги беше затворена и тя не знаеше в какво състояние е стаята, въпреки че останалата част от апартамента беше разхвърляна. За праха и мръсотията се грижеше чистачката, която се страхуваше да пипа нестабилните купчини документи и книги, които покриваха повечето повърхности в общите помещения.

Карло Челестино не се вписваше особено в стереотипа за математик. Имаше квадратни рамене, яки крака и червендалестия тен на селянин, което го отличаваше сред тънките като вретена бледи колеги, които населяваха катедрата по теоретична математика в „Ла Сапиенца“. Но той беше различен открай време, генетична издънка, пръкнала се неочаквано в семейство на обикновени мандраджии, момче, чиито първи детски спомени не бяха за крави и пасища, а за числа, които жужаха в главата му и се подреждаха.

Беше запазил старата ферма на родителите си в Абруцо и прекарваше уикендите и ваканциите сред хълмовете с изглед към Адриатическо море: вършеше толкова физическа работа, колкото можеше да понесе шейсет и осем годишното му тяло, и оставяше ума си да си играе с теоремата, с която се бореше цял живот — хипотезата на Голдбах, математическо предположение, което съпругата му твърдеше, че обича повече от нея.

— Представи си — казваше тя с онова раздразнено изражение, което Елизабета и Микаела щяха да наследят, — да прекараш целия си живот в опити да докажеш, че всяко четно число, по-голямо от две, може да се представи като сума на две прости числа!

Тя не можеше да си го представи тогава, а какво ли щеше да мисли, ако беше поживяла още двайсет и пет години? А ето че той все още се мъчеше да докаже проклетата теорема, за да може да се хвали с постижение, което убягваше на математиците вече 250 години.

Сега ѝ се стори, че баща ѝ е уморен, гъстата му бяла коса беше по-разрошена от обикновено.

— Как си, татко?

— Аз ли? Добре. Защо?

— Просто така. Само питам. Кога ще дойдат Микаела и Дзадзо?

— Няма да дойдат, преди да си приключила с готвенето, нали знаеш.

Тя се засмя и си сложи престилката.

— Дай да видим как е месото.

Той извади агнешкото от хладилника и докато тя разгъваше кафявата хартия, изведнъж изтърси:

— Не искат да ми дават повече докторанти.

— Знаех си, че има нещо — каза тя, без да откъсва очи от розовото месо.

— Правят го, когато решат, че някой е вече прекалено стар или прекалено слаб.

— Сигурна съм, че не е нито едното, нито другото — каза Елизабета. — Но може би трябва да се радваш, че няма да поемаш повече студенти. Докато защитят, минават четири или пет години. Понякога повече.

— Следващата стъпка ще е да ми предложат позиция на професор емеритус и да преместят кабинета ми в мазето. Знам аз как стават тези неща. — Карло се намръщи свирепо и рунтавите му вежди почти се събраха над носа му. Големите му юмруци се свиха.

Елизабета си изми ръцете и започна да ръси месото с морска сол.

— Какво ще кажат магаретата му с магарета, когато разгадая Голдбах! — злорадо каза той.

— Върви да работиш, татко. Аз ще се оправя с готвенето.

Когато Дзадзо и Микаела пристигнаха, прозорецът на кухнята се беше замъглил от пара. Дзадзо подуши въздуха като куче и потупа Елизабета по гърба.

— Действай, действай — каза и надникна в бълбукащия тиган. — На финала си вече.