Глен Купър - Ще дойде дяволът

Томазо беше нервен и дори малко уплашен. Неудобството му наподобяваше трепета, който беше изпитал преди няколко години, когато негов братовчед излезе от затвора след шестгодишна присъда за кражба. Тогава той безпомощно попита жена си:

— Какво казваш на човек, чийто живот е бил прекъснат така? Как я караш? Не съм те виждал отдавна? Добре изглеждаш?

Зад него се извисяваше внушителната папска фабрика за производство на тютюн, построена от предприемчивото семейство на папа Пий IX, сега държавно учреждение, което се занимаваше с монополите. Срещу него се издигаше по-банална четириетажна сграда от червен пясъчник, построена от същия папа през 1877 г., за да приютява и образова момичетата, които бяха работили в тютюневата му фабрика. Това надали беше било проява на чиста папска благотворителност — по-скоро бе премерена маневра да държат евтината работна ръка далеч от улицата и венерическите заболявания.

Де Стефано стъпка фаса и прекоси площада.

Въпреки че тютюневата фабрика отдавна я нямаше, червената сграда все още беше училище. Ято възпитани тийнейджърки със синьо-бели анцузи се мотаеха под табелата: „Училище Тереза Спинели — детска градина, начално и средно училище“.

Де Стефано рязко си пое дъх и бутна желязната порта. В мраморния двор една млада монахиня разговаряше с разтревожената майка на едно момиченце, което тичаше в кръг, за да изразходва натрупаната енергия. Монахинята беше чернокожа — от Африка, ако се съдеше по акцента — и носеше светлосиня риза на послушница. Де Стефано реши да не я прекъсва, продължи през двора и влезе в прохладната тъмна приемна. Дребна възрастна монахиня с очила и черно расо го видя и се приближи.

— Добър ден — каза той. — Аз съм професор Де Стефано.

— Да, очакват ви — каза монахинята делово, което не подхождаше на дружелюбните бръчици, които се събраха в ъгълчетата на очите ѝ. — Аз съм сестра Марилена, директорката. Мисля, че часът ѝ е свършил. Ще я повикам.

Де Стефано зачака, като наместваше вратовръзката си, загледан в момичетата, които тичешком минаваха покрай него, за да излязат навън.

Когато тя се появи, той за миг се обърка. Колко време беше минало? Единайсет години? Дванайсет?

Тя все още беше стройна и мрачно красива, но да я види с черен скапулар и коса, покрита от монашеското було, като че ли го изкара от релси.

Кожата ѝ беше млечнобяла, съвсем малко по-матова от бялото поло, което носеше под ъгловатото расо, традиционното облекло на ордена ѝ, сестрите августинки, слуги на Иисус и Мария. Не носеше грим, разбира се, но тенът ѝ беше идеален, устните — естествено влажни и розови. В университета се обличаше по-добре от останалите студентки и си слагаше прекрасни парфюми. Но дори в простото одеяние на монахиня изглеждаше стилна и безукорна. Веждите ѝ бяха внимателно изскубани, зъбите ѝ блестяха, ноктите ѝ нямаха лак, но имаха маникюр. И въпреки широкото расо беше ясно, че е запазила стройната си фигура.

— Елизабета — каза той.

Тя се усмихна.

— Професоре.

— Радвам се да те видя.

— И аз. Добре изглеждате. — Тя протегна двете си ръце. Де Стефано ги хвана, после бързо ги пусна.

— Много мило, че го казваш, но мисля, че вече съм старец.

Елизабета енергично поклати глава, после попита:

— Искате ли да излезем на слънце?

Дворът беше пълен с играчки за по-малките деца. Между две дървета в саксии имаше две каменни пейки, разположени една срещу друга. Елизабета седна на едната, а Де Стефано се настани на другата, като автоматично посегна към джоба си.

— Съжалявам — каза тя. — Тук не се пуши. Заради децата.

— Разбира се — смутено каза Де Стефано. — Трябва да ги спра.

Настъпи дълга пауза. Елизабета я наруши:

— Знаете ли, нощес почти не мигнах. Бях нервна, че ще се срещна с вас.

— И аз — призна той; намекваше и колко напрегнат се чувства в момента.

— Повечето от старите ми приятели отдавна се отдръпнаха. Някои се чувстваха неудобно. Други май смятат, че съм се затворила в манастир — каза тя.

— Значи можеш да виждаш семейството си?

— О, да! Поне по веднъж седмично. Баща ми живее наблизо.

— Е, изглеждаш щастлива.

— Щастлива съм.

— Значи този живот ти подхожда.

— Не мога да си представя да правя друго.

— Радвам се за теб.

Елизабета се вгледа в лицето му.

— Изглеждате така все едно искате да ме попитате защо.

Де Стефано се усмихна.

— Много си проницателна. Добре: защо? Защо стана монахиня?

— Едва не умрях, нали знаете. Ножът е минал само на сантиметър от сърцето ми. Казаха ми, че някакъв човек подплашил нападателите, преди да успеят да ме довършат. Прекарах два месеца в болница. Имах много време да мисля. Не беше откровение. Дойде бавно, но се прихвана и порасна, а и аз винаги съм била набожна — наследила съм го от майка си. Винаги съм била вярваща. И нещата около мен си казаха думата — всички нещастни, неудовлетворени хора — лекари, сестри, пациентите, с които се запознах, семействата им. Монахините, които сновяха из болницата, бяха единствените, които изглеждаха в мир. Не исках да се връщам към университетския живот. Осъзнах колко отчаяно нещастна съм, колко празна, особено без моя Марко. Когато почувствах призванието, всичко ми се стори съвсем ясно.