Глен Купър - Ще дойде дяволът

Коленичи и нежно почука с чукчето челото на папата.

— Стани, Доменико Саварино. — Използваше името, което майката на понтифекса му беше шепнала като дете, защото е казано, че никой човек няма да продължи да спи при звука на кръщелното си име.

Папата остана неподвижен.

Още едно почукване.

— Стани, Доменико Саварино — повтори Аспромонте.

Стаята беше тиха.

Аспромонте почука челото на папата с чукчето за трети път.

— Стани, Доменико Саварино. — Изправи се, прекръсти се и високо съобщи ужасната вест: — Папата е мъртъв.

— Папата е мъртъв.

Този път думите бяха изречени от мъж, който говореше по мобилен телефон.

Последва пауза и дълбока въздишка. Мъжът почти чу облекчението, което избликна от гърдите на другия. Дамян Крек отговори:

— В Риби. Както е предсказано.

— Да действам ли?

— Разбира се — остро каза Крек. — Още тази вечер. Тази вечер е идеалният момент.

Мъжът, който вървеше спокойно през площад „Свети Петър“, знаеше, че К е прав. Тази вечер наистина беше идеалният момент. Докато вестта за смъртта на папата се разнасяше из Ватикана, миряни и свещеници бързаха да се помолят в базиликата, а после се втурваха обратно по бюрата си за яростната атака на работния ден.

Мъжът носеше черна найлонова чанта, каквито се използват за пренасяне на тактическо оборудване. Дали беше тежка, никой не можеше да разбере. Като на някакъв съвременен Атлас, раменете на мъжа сякаш можеха да повдигнат всякаква тежест. Той беше с тъмносин костюм с малка емайлирана игла на ревера, обичайното му облекло през повечето дни. Не беше красив, но стройната му ъгловатост и черната му коса караха погледите да се обръщат; открай време имаше успех с жените.

Вместо да тръгне по стълбите на базиликата, той зави към един служебен вход, който водеше в Сикстинската капела. Ускори крачка и чу как нощният въздух свисти през стиснатите му зъби. Усещаше зигзауера до сърцето си и сгъваемия нож „Бокер“ до бедрото си.

На вратата стоеше швейцарски гвардеец с церемониална униформа, окъпан в светлината на лампата. Гвардеецът погледна мъжа в очите, после хвърли поглед към чантата на рамото му.

— Ефрейтор — каза мъжът.

Гвардеецът отривисто отдаде чест и отстъпи встрани.

— Хер оберстлейтенант. Тъжен ден.

— Така е.

Подполковник Матиас Хакел вървеше през тъмната запусната зала, гьонът на подметките му тропаше по плочите. Напред имаше заключен коридор, който водеше право в Сикстинската капела. Той имаше ключ, разбира се, но всичко на това ниво беше покрито от охранителни камери. Макар че беше втори в командването на швейцарската гвардия и можеше безнаказано да ходи практически навсякъде във Ватикана, беше по-добре да мине през коридорите в мазето, където охранителните камери бяха малко.

Изкачи няколко каменни стъпала до първото приземно ниво и тръгна по един коридор, който го отведе точно под Сикстинската капела сред лабиринт от помещения, претъпкани с безинтересни и не особено ценни предмети. Ватиканът разполагаше с изключително сигурни хранилища за документи, книги и съкровища на изкуството, но съдържанието на тези стаи беше много по-прозаично: мебели, почистващи материали, външни бариери за сигурност.

В стаята, в която влезе, нямаше камери и я посещаваха толкова рядко, че той беше сигурен, че ще може да работи без изненадващи прекъсвания. Запали осветлението и лампите запращяха с болнава жълто-зеленикава флуоресцентна светлина. В стаята имаше обикновени евтини дървени маси, всяка дълга по метър и половина, широка по-малко от метър и достатъчно висока, за да се използва от седнал човек. Бяха ги купили на едро през петдесетте от някаква фабрика в Милано, но все още изглеждаха относително нови заради рядката си употреба. Бяха ги вадили от склада и ги бяха изнасяли горе в Сикстинската капела само пет пъти през изминалите почти шест десетилетия, всеки път по случай избирането на нов папа.

Не бяха нещо особено. Но когато ги покриеха с червено кадифе чак до пода и ги украсяха с избродирано със златен брокат кафяво кадифе, добиваха блясък, особено подредени под тавана на Микеланджело.

Най-близката маса щеше да послужи за по-неотложна цел. Мъжът остави чантата върху нея и се усмихна.

Томазо Де Стефано пушеше. Беше притеснен от срещата. До него водата се лееше от фонтана от преплетени статуи на делфини, издигнат в центъра на площад „Мастаи“ още през 1863 година. Жена му се мъчеше да го накара да спре цигарите и дори той с хриптене се съгласяваше, че трябва. И все пак целият този римски площад беше паметник на тютюна и вероятно беше исторически подходящо да му отдаде почит с една цигара.