Глен Купър - Ще дойде дяволът

Векове наред християните копаели обширни мрежи подземни галерии, за да положат останките на папи и мъченици, обикновени хора и благородници. Папите имали изкусно изрисувани с фрески гробници и поклонниците идвали да им отдадат почит. За бедните имало малки локули, не повече от каменни полици, изсечени в скалата, където да се поберат обвитите им в саван тела. Може би имената им били написани на камъка, може би не. Техните близки оставяли свещените символи на новата си религия, риба, котва, гълъб и кръст хи-ро. Времето минавало и галериите се разпростирали като лабиринти на много нива, километри и километри тунели, които да поберат останките на стотици хиляди вярващи мъртъвци.

Колкото и бурна да била ранната история на християнството, съдбата в крайна сметка се усмихнала на новата религия и през четвърти век след Христа самият император Константин се покръстил, забранил гоненията срещу християните и върнал конфискуваните църковни имоти. Постепенно останките на папите и на важните мъченици били изнесени от катакомбите и погребани на осветена земя на територията на църквите. Плячкосването на Рим от готите през 410 г. сложило край на използването на катакомбите за нови погребения, но векове наред поклонниците продължавали да ги посещават и папите правели всичко по силите си да запазят и дори да разкрасят важните гробници.

При все това опазването не продължило дълго и през девети век останките все по-често се пренасяли в църкви вътре в градските стени. Катакомбите били обречени на своего рода изчезване. Входовете им обрасли с растителност и те се изгубили във времето, потънали в забрава до шестнайсети век, когато Антонио Бозио, Христофор Колумб на подземния Рим, преоткрил една, после друга, после трийсет, и започнал да ги изучава систематично.

Но мародерите не закъснели и през следващите два века повечето мраморни и ценни артефакти изчезнали, докато през 1852 г. Църквата не сложила всички християнски катакомби под протекцията на новосъздадената Папска комисия за свещена археология.

Елизабета винаги бе изпитвала чувство на покой в тези грубо изкопани тесни коридори с цвят на късен залез. Как ли са оживявали стените и ниските тавани, когато поклонниците са вървели по тях, стиснали маслените си лампи! Колко ли развълнувани са били, докато са потъвали в тъмнината, когато са зървали телата в техните локули, цветните надписи и рисунките в кубикулите — камерите, запазени за семейства — и когато, изгаряйки от нетърпение, са стигали до целта си — криптите на папите и на великите мъченици като свети Каликст?

Сега локулите бяха празни. Вече нямаше кости, лампи и дарове, само оголени правоъгълни ниши, вкопани в камъка. Елизабета леко докосна един фрагмент от мазилка, който си спомняше. На него се виждаше крехкото очертание на гълъб, държащ маслинова клонка. Тя въздъхна.

За човек на неговата възраст Де Стефано крачеше бързо и уверено. От време на време се обръщаше, за да се увери, че Елизабета не изостава. През първите десет минути вървяха през тунелите, които бяха отворени за туристи. Минаха през криптите на Цецилия и на папите, покрай гробниците на свети Гай и свети Евсевий и стигнаха до желязна врата — катакомбите на Либерий не влизаха в туристическите маршрути. Този сектор бе завършен през четвърти век и беше изкопан последен — лъкатушеща мрежа от коридори на три нива.

Пропадането беше в най-далечния край на Либериевата част. Де Стефано спря на едно слабо осветено разклонение на две галерии и за миг като че ли се обърка, Елизабета внимателно го посъветва да тръгне наляво.

— Паметта ти е отлична — каза той одобрително.

Трима мъже ринеха с лопати купчина вулканична скала, пръст и тухли. Бяха монтирали някаква ръчна система от макари, с която кофите се издигаха и изнасяха от мястото на срутването. Мъжете спряха да работят и я зяпнаха.

— Това са най-доверените ми помощници — каза Де Стефано. — Господа, това е сестра Елизабета. — Посочи един от тях и продължи: — Това е Джан Паоло Трапани. Той е пряко отговорен за всички катакомби на Виа Антика и ръководи операцията.

Джан Паоло беше приятен млад мъж с въздълга коса, почервеняла от вулканичната прах. Изглежда, не беше сигурен дали да протегне мръсната си ръка, така че каза само:

— Здравейте, сестро. Чух, че някога сте проучвали това място. Жалко, че беше нужно земетресение, за да се направят разкопки.

Елизабета последва Де Стефано през отвора. Камерата беше с неправилна форма, но общо взето правоъгълна, макар краищата да бяха лошо очертани заради купищата камъни. Дебели като железопътни траверси греди подпираха стените и тавана. Помещението беше някъде петнайсет на десет метра, но заради срутването беше трудно да се прецени със сигурност. От поне десет метра над главите им проникваше лъч светлина. В отвора горе се появи глава и някакъв мъж извика: