Глен Купър - Ще дойде дяволът

— Защо спряхте? — Очевидно беше човекът, който работеше с макарите и лебедките на кофата.

— Върви да си починеш! — извика му Трапани и главата се скри.

Първото впечатление на Елизабета беше, че в работата им бързината е по-важна от науката. Теренът не беше разграфен, нямаше следи от измервания и документация, нямаше триножници за фотоапарати нито маси за чертане. Почвата като че ли беше разчистена набързо, а не внимателно метър по метър. По-голямата част от пода беше покрита със син брезент. Само една от стените беше относително вертикална. И също беше покрита със завеса от брезент.

— Съжалявам, че е такава мръсотия — каза Трапани, загледан в обувките и полите на расото ѝ, които бяха покрити с прах. — Работим по-бързо, отколкото ни се иска.

— Виждам — каза Елизабета.

Изненада се с каква лекота направи прехода към наблюдателността на археолозите. Цели дванайсет години се беше вглеждала в едно вътрешно пространство, царство на емоции и вяра, религия и молитва. Но в този миг умът ѝ надделя над сърцето ѝ и тя тръгна колебливо из помещението, като попиваше детайлите и ги подреждаше в ума си.

— Тухлите — каза, като се наведе да вдигне една. — Типични римски от първи век, продълговати и тесни. И това. — Тя пусна тухлата и вдигна едно сиво ронливо парче. — Opus caementicum, римски цимент за основи. — После взе едно от многобройните парчета почерняло овъглено дърво и си помисли: „Имало е пожар“. — Тази камера е по-ранна от най-старата част на катакомбите с поне век. Точно както предполагах. Разширението на катакомбите през четвърти век е спряло точно преди да се натъкне на нея.

— Да, съгласен съм — каза Де Стефано. — Копачите на катакомбите от Либериевата част са били само на няколко замахвания с кирката от изненадата на живота си.

— Това все пак е колумбарий, нали? — попита Елизабета.

— Точно както предположи като студентка — потвърди Де Стефано. — Изглежда, че това е предхристиянска погребална камера. Монументът на повърхността вероятно е бил разрушен и сигурно е изчезнал преди да бъдат построени катакомбите.

Извади от джоба си прозрачна торбичка за находки и добави:

— Ако някога е имало съмнения за датировката от първи век, това ги разсейва. Вече намерихме няколко такива.

Елизабета взе торбичката. Вътре имаше голяма сребърна монета. Изображението на лицевата страна беше на чипонос мъж с къдрава коса и лавров венец. Надписът гласеше NERO CLAVDIVS CAESAR. Тя обърна торбичката. На обратната страна имаше фино изработена арка, до която стояха буквите S и С — Senatus Consulto, печатът на сенатския монетен двор.

— Изгубената арка на Нерон — каза тя. — Петдесет и четвърта година.

— Именно — каза Трапани, впечатлен от проницателността ѝ.

— Но не е типичен колумбарий, нали? — каза тя и кимна към брезентите.

— Съвсем не. — Де Стефано махна с ръка брезента на стената. — Джан Паоло, вдигнете го.

Мъжете навиха брезента нагоре. В стената бяха издълбани редици малки куполообразни ниши, в много от тях имаше каменни погребални урни. Поредицата ниши се прекъсваше от гладка повърхност с кремава замазка. Джан Паоло насочи фенера към нея.

Мазилката беше изрисувана с подредени в кръг символи.

Елизабета се приближи, погледна и се усмихна.

– Същите като на моята стена.

Роговете на Овена.

Двойните колони на Близнаците.

Пронизващата стрела на Стрелеца.

Допълващите се свитъци на Рака.

Полумесецът на Луната.

Мъжкият символ, Марс. Женският символ, Венера.

Целият зодиак. Планетите. Кръг от образи.

Де Стефано пристъпи почти плътно зад нея.

— Стената, която проучваше ти, сигурно е била от вътрешността на по-малко помещение. Това пропадане извади на бял свят главната камера чак сега.

Един символ особено привлече вниманието ѝ и тя се надигна на пръсти, за да го разгледа по-добре.

Приличаше на схематична рисунка на човек. Торсът беше вертикална черта, ръцете бяха извити нагоре, сякаш вдигнати, краката — извити надолу. Вертикалната линия, която продължаваше между ръцете, за да изобрази врат и глава, продължаваше и под краката.

— Със сигурност е символът на Риби, но той обикновено се изобразява настрани. Вертикално повече прилича на човек, нали? На моята стена имаше същия вариант. И ако е човек, какво според вас е това? — попита Елизабета и посочи чертата между краката. — Фалос?

Археолозите, изглежда, се смутиха, че тази дума излиза от устата на монахиня, и Де Стефано бързо възрази: