Глен Купър - Ще дойде дяволът

— Глупости. Дзадзо ти е брат и полицай във Ватикана. Това е като да говориш с лекар, с адвокат и дори със свещеник. Не се тревожи.

— Дзадзо не е свещеник.

— Е, добре, все едно да поговориш с баща си. Между баща и дъщеря съществува свещена връзка, не смяташ ли?

— До известна степен да — съгласи се тя.

— Знам, че не можах да заместя майка ти, но правех всичко по силите си. Не беше лесно да работя в университета и да отглеждам трима ви.

— Знам, татко. Всички го знаем.

— Кажи ми: когато беше малка, имаше ли неща, които не ми казваше, но би казала на майка си?

— Сигурно.

— Какво например?

— Момичешки работи, женски работи, нищо особено важно. Ти винаги беше готов да ме изслушаш и беше винаги силен. Усещахме силата ти.

— Е, след ударите, които получих в университета, не се чувствам толкова силен, но благодаря ти, че ми го каза. — Карло се намръщи. — Нали знаеш, че бях против да ставаш монахиня?

— Разбира се. Ти не се поколеба да ми го кажеш.

— Струваше ми се, че биеш отбой. Отбой от живота си. Преживя голяма травма, но аз исках да си като американските каубои, които яхват конете и ги пришпорват към битката със следващия ден. А ти избяга и се скри в църквата. Сърдиш ли ми се, че ти го казвам?

— Не ти се сърдя, татко, но грешиш. За мен това не беше отбой. Беше дръзка крачка към по-добър живот.

— Виж само как се отнасят с теб.

— Отнасят се добре. Отнасят се с мен като с останалите сестри.

— Ами днес?

— Да не мислиш, че такива неща не стават и в академичните среди? Виж само как се отнасят с теб — като с износени обуща.

Карло, изглежда, се засегна и Елизабета съжали за думите си в мига, в който ги изрече.

— Извинявай, татко, не биваше да го казвам.

— Напротив. Права си. Несправедливости има навсякъде. Но ако искаш да знаеш, най-голямото ми съжаление е, че няма да те видя да имаш деца. Ти би била фантастична майка.

Тя въздъхна.

— Ако ти разкажа за тези числа, ако ти разкажа всичко, обещаваш ли да не казваш на никого?

— А на Микаела и Дзадзо?

Елизабета се разсмя.

— Пазариш ли се с мен? Добре. На Микаела и Дзадзо, но само в мое присъствие.

— Добре — каза Карло. — Давай да разгадаем загадката ти.

Елизабета трябваше да признае, че близостта на тази вечер ѝ беше много приятна: баща и дъщеря сами за първи път от години. Тя приготви любимото му ядене — равиоли с козе сирене, и докато тя готвеше, той пушеше, четеше Марлоу и запълваше страници с бележки и математически идеи. Докато вечеряха, весело обсъждаха договора на Фауст с Дявола. Пиха вино — Елизабета половин чаша, Карло — останалата част от бутилката.

Тя си мислеше, че е пил повече отколкото трябва, но той настоя да извадят бутилка грапа и да пийне две чашки, докато тя вдигаше масата. От години тя го виждаше само на неделните обеди и всъщност нямаше представа колко много е почнал да пие. Когато говорът му стана забавен, Елизабета предложи да се преместят в дневната и когато той задряма в креслото, го събуди нежно, изпрати го до стаята му и се зае с чиниите, с нови тревоги в ума.

Оперативният център на жандармерията беше добре оборудвана модерна зала с видеомонитори, които предаваха в реално време от стратегическите места около Ватикана. Дзадзо се тъпчеше в един ъгъл с още двама мъже с неговия ранг, Лоренцо и един няколко години по-възрастен колега на име Капоцоли.

Дзадзо посочи монитора, който показваше входа на „Домус Санкте Марте“, и каза:

— Каква е бройката, знаеш ли, Капи?

Капоцоли провери в бележника си.

— До шест следобед са се регистрирали двайсет и шестима кардинали.

Хората на Лоренцо отговаряха за вземането им от летището и транспортирането до хотела.

— Още седмина пристигат тази вечер.

Дзадзо кимна.

— Утре до конклава ще остават два дни. Ще е жестоко.

— Утре ми пристигат петдесет и осем червени шапчици — каза Лоренцо.

— Господи! — възкликна Капоцоли.

— Господи, да — съгласи се Дзадзо. — Аз имах няколко дребни спречквания с швейцарците. Вие имахте ли някакви проблеми?

— Цял ден ме дразнят — каза Лоренцо, — но всичко е под контрол.

— Следобед претърсихме Домуса за подслушвателни устройства и бомби и ще продължим да го правим всеки ден до последното претърсване вечерта преди конклава — каза Дзадзо. — Гвардейците по същия график ли работят със Сикстинската капела, Капи?

— Така чух — отвърна Капоцоли. — Не казват много по въпроса.

Дзадзо отвратено махна с ръка.

— Вече ги поканихме да наблюдават последното ни претърсване на хотела. Проклет да съм, ако не отида на тяхното последно претърсване на капелата.