Глен Купър - Ще дойде дяволът

— Не се надявай много — каза Лоренцо.

Микаела бутна настрана таблата си с храна. Кафенето не беше лошо като за болница, но гаджето ѝ разваляше обикновено ненаситния ѝ апетит.

— Защо не искаш да дойдеш с мен? — попита тя.

Всичко в Артуро беше твърде голямо: ръцете, носът, талията и дори, както Микаела обичаше да го закача, уредът му за правене на бебета. Тя харесваше в него много неща, включително начина, по който можеше да я вдигне като кукла, но и доста неща би променила, ако ѝ се удадеше възможност.

— Имах тежък ден. Три спешни повиквания, дълга клиника. Капнал съм.

— Искам само да спреш с мен да видя Елизабета в апартамента на баща ми. Тревожа се за нея. Ще останем само няколко минути.

— Знам как стават тези неща — изстена той. — Няколко минути, а се проточват цял час.

Микаела ядосано сви устни и от свирепия ѝ поглед Артуро потрепери.

— Не харесваш сестра ми, нали?

— Харесвам я.

— Не, не я харесваш. Защо? Какво ти е направила?

Артуро разбърка граха в чинията си с вилицата.

— Когато бях ученик, монахините ме спукваха от бой. Сигурно ми се е набило в подсъзнанието.

— О, я стига! — възкликна Микаела. — Голям и силен мъж като теб да се страхува от това, което бедната ми сестричка представлява за твоята психика?

— Не ми влизаш в положението — оплака се Артуро. — Къде ти отиде съчувствието?

Микаела стана и си взе чантата.

— Идваш с мен или ще спиш сам през следващите трийсет години. Ето ти го съчувствието ми.

Елизабета се беше потопила във „Фауст“. Телефонът иззвъня. Тя би го оставила да си звъни, но не искаше да буди баща ѝ. За нейна изненада търсеха нея.

— Елизабета, професор Де Стефано се обажда. — Гласът му беше тих и напрегнат.

— Професоре!

— Звънях в манастира. Не искаха да ми кажат къде си, но казах на сестра Марилена, че е спешно.

— Какво е станало?

Последва пауза.

— От стреса е. Да не говорим колко зле се чувствам, че те уволних.

— И на мен не ми е лесно.

— Ще ми простиш ли?

Елизабета беше потресена от странния му умоляващ тон.

— Разбира се — каза тя. — В това ме бива.

— Искам да дойдеш в апартамента ми веднага — каза той. — Връщам те на работа. Имам важна нова информация, която трябва да обсъдим. Мисля, че знам какво значи посланието — „Б крие ключа“.

— Сега ли? — попита тя и погледна тъмните прозорци.

— Да, сега — припряно каза Де Стефано. Последва още една пауза. — И донеси книгата.

Даде ѝ адреса и затвори.

Микаела натисна звънеца няколко пъти, после извади резервния си ключ и влезе.

Лампите светеха, но пък никой не беше отговорил на обажданията ѝ. Стаята на Елизабета беше празна, вратата на баща ѝ — затворена.

Тя надникна в стаята на баща си и чу хъркането му в тъмното.

Артуро я потупа по рамото и тя тихичко затвори вратата.

— На масата в трапезарията има бележка от Елизабета — каза той.

Беше на лист от тетрадка, написана с четливия почерк на Елизабета:

Знам, че Дзадзо ми каза да не излизам, но получих спешно обаждане

да се срещна с професор Де Стефано в апартамента му на Виа

Премуда 14. Ще се върна преди 11. Елизабета.

— Ще се обадя на Дзадзо — каза Микаела и бръкна в чантата си за мобилния телефон.

Дзадзо затвори телефона, погледна си часовника и промърмори:

— Невероятно!

— Какво става? — попита Лоренцо. Вървяха един до друг през паркинга за служителите на Ватикана.

— След баща ми сестра ми Елизабета е най-умният представител на семейство Челестино, но понякога е такава глупачка... Трябва да се отбия на Виа Премуда. Ще стигна за пет минути. Ще се върна след петнайсет и ще приключим за тази вечер.

Шофьорът на таксито се забави заради някакви ремонти на пътя и въпреки че возеше монахиня, не спираше да ругае.

Остави Елизабета пред хубав блок, облицован с розов варовик. Де Стефано живееше на първия етаж. Някой бързо ѝ отвори с копчето и тя се качи по няколкото стъпала до апартамента му. Почука с малкото медно чукало и зачака.

Вратата се отвори прекалено бързо, за да е учтиво.

На прага стоеше мъж, но не беше Де Стефано.

Тя веднага позна безизразната му физиономия. Беше мъжът от телефонната кабина, нападателят ѝ от миналото и — мигом осъзна Елизабета — мъжът, който беше проникнал в манастира. Държеше пистолет.

Елизабета успя само да ахне ужасено, преди той да я сграбчи за расото и да я дръпне вътре.

Дзадзо натисна звънеца на апартамента на Де Стефано и понеже никой не отговори, натисна звънците на всички апартаменти наведнъж, докато някой не го пусна да влезе.