Глен Купър - Ще дойде дяволът

Марлоу се почувства замаян.

— Не зная какво да кажа.

— Не казвайте нищо — остро каза Уолсингам. — Елате с мен. Делата казват повече от думите.

Марлоу тръгна след Сесил и Уолсингам по дългия коридор към стара тежка врата. Уолсингам я отвори. Каменни стъпала водеха надолу.

Факли осветяваха влажните стени. Вървяха мълчаливо и стигнаха до друга врата. Уолсингам я натисна с дясното си рамо, тя изскърца и бавно се отвори и пред тях се разкри голяма стая горе-долу с размерите на голямата зала на горния етаж. Дванайсет души, седмина мъже и пет жени, на възраст между двайсет и четирийсет, седяха на плюшени мебели, пиеха вино и се смееха под меката светлина на свещи. Щом тримата влязоха, всички прекъснаха заниманията си и станаха.

— Дами и господа — каза Уолсингам, — представям ви господин Кристофър Марлоу, младежа, за когото ви говорих. Искам да го накарате да се чувства удобно и да му покажете пълното си гостоприемство.

Сякаш по команда всички направиха нещо, което Марлоу не си беше и представял.

Жени и мъже започнаха да събличат дреха след дреха. Жакети, панталони, корсажи, поли и кринолини осеяха килима. Скоро навсякъде се виждаше розова плът и Марлоу потрепери и се развълнува, когато видя пълната голота на дванайсетте хубави тела, изправени пред него; мъжете бяха възбудени.

Когато се обърна към домакина си, за да сподели своята почуда, се смая още повече — Уолсингам и Сесил също се бяха съблекли.

— Покажете му — нареди Уолсингам. — Хайде, покажете му.

В унисон всички се обърнаха с гръб към Марлоу.

Всички до един, включително Уолсингам, имаха дебели розови опашки.

— Небеса! — въздъхна Марлоу.

Уолсингам му се ухили.

— Недей да скромничиш, Марлоу. Приканвам те да покажеш естественото си състояние.

Марлоу се поколеба няколко секунди, после се подчини на заповедта, като първо събу обувките си, после започна да сваля дрехите си, докато не остана само по панталони. Смъкна и тях.

Всички изръкопляскаха. Аплодираха вероятно най-дългата опашка в стаята. Тази на Марлоу.

— Избери когото пожелаеш — каза Уолсингам. — Сега си сред свои. Можеш да правиш каквото си поискаш. Ти си лемур.

„Аз съм лемур“.

Марлоу бавно се приближи до красив русокос младеж, който го насърчи със сияйна усмивка.

„Сега животът ми може да започне“.

Плочките в мазето на болница „Сан Андреа“ бяха болезнено жълтеникави, така че беше трудно да се разбере дали са чисти, или мръсни. За външния наблюдател присъствието на монахинята сред полицаите пред моргата можеше да навява мисли за опечалени семейства и свещенически дълг.

Но Елизабета имаше друга грижа — подготвяше се да се изправи пред лицето на смъртта.

Микаела — беше облечена с дълга бяла лекарска престилка — излезе от моргата и дръпна Елизабета настрани.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Да, сигурна съм — отговори Елизабета с престорена увереност. После добави: — Трябва.

Микаела я прегърна.

Инспектор Леоне дойде при тях, раздразнителен както обикновено. Изглеждаше все едно е спал с униформата си.

— И ние ще влезем.

Микаела се наежи като боен петел.

— Главният патолог каза само тя. Говорете с него — не с мен.

На Елизабета ѝ се стори странно колко удобно се чувства пред „древната“ смърт, но как трепери пред „прясната“, как скелетите и мумифицираните останки бяха складирани в хладнокръвна академична част на ума ѝ, а пресните трупове бяха захвърлени в място, изпълнено с повече страх.

Може би беше нещо примитивно, което се хранеше от страха от заразена плът. А може би, осъзна тя, беше съвсем простичко като детски спомен: опитите ѝ да свърже мъртвото тяло на майка си в ковчега с бликащата от енергия жизнена жена, която беше.

Мъжът лежеше по гръб на масата, кърпа покриваше интимните му части — несъмнено, помисли си Елизабета, от уважение към монашеската скромност. Торсът му беше надупчен от гневни черни дупки, входните рани на деветмилиметрови куршуми. Очите му бяха отворени, но, странно, не изглеждаха по-мъртви, отколкото приживе. Лицето му, застинало в смъртта, беше със същото студено изражение, което бе видяла предната вечер и преди години.

— Той е — прошепна тя на сестра си. — Сигурна съм, че това е мъжът, който ме наръга.

Доктор Фиоре, главният патолог, попита дали Елизабета е готова. Тя кимна и двамата мускулести асистенти в моргата обърнаха тялото по очи. Изходните рани на гърба бяха ужасяващи.