Глен Купър - Ще дойде дяволът

— Близначките на сенатор Вел.

Нерон се усмихна.

— Добре. Мразя този негодник.

— Знаех, че ще ти харесат — каза Ацинет.

— На колко години са?

— Някъде на тринайсетина.

— Отведи ги в покоите ми и чакай там. — Махна на Ацинет да се наведе и му прошепна: — Когато приключа с тях, гледай добре да използваш крехкото им месце. Рибите ми, скъпи Ацинете, са гладни. — Обърна се към другите мъже: — Та какво казвахте?

— Казвах на Балбил това, което той вече знае — че настроението в града е приятно неприятно — каза Тигелин. — Римската тълпа вече мрази християните дори повече от евреите.

— Разбира се — съгласи се Балбил. — Християните са мерзка шайка и дори не се преструват, че те почитат. Евреите поне си дават труда да изиграят пантомимата.

Тигелин добави:

— А християните се увеличават от ден на ден. Плодят се като мишки.

— Презирам ги — каза Нерон и се прозя. — От смиреността им ми се повдига. Как само се преструват, че слабостта им е сила — обърни другата страна, казват, за да те ударят отново. На което аз казвам — когато ти обърнат страната, не губи време да ги удряш: пронижи ги с меч и да се свършва.

— Разумен съвет — каза Тигелин.

— Чуйте ме — каза Нерон. — Християнският култ от ден на ден става по-силен. Те уронват авторитета ми. Техните водачи, като това краставо псе, което се нарича апостол Петър, се вмъкват и измъкват от града незабелязано, без дори да ги нашибат с камшик. Ако им позволим да се изплъзнат от гнева ни, ще съжаляваме, помнете ми думите. Понтий Пилат е бил прав да разпне онзи противен човечец Иисус от Назарет. Знаел е, че този култ ще ни създаде проблеми и ще попречи на интересите ни.

— Пилат отсече главата на култа и на нейно място пораснаха нови дванайсет — мръсните апостоли на Исус — каза Тигелин.

— Трябва да сме по-хитри от Пилат и да ги изкореним до един! — заяви Балбил. — Императорът ми каза, че е измислил начин да използва силата на римската тълпа, за да ги избие до крак, а междувременно ние да станем още по-богати. Моята задача като императорски астролог ще е да му подскажа най-подходящата дата. А ти, Тигелине, ти ще трябва да свършиш работата.

Нерон се изправи и тръгна да се прибира във вилата.

— Това, от което има нужда нашият град — каза на тръгване, — е много голям, много горещ пожар.

На връщане от полицейското управление Елизабета накара таксито да я остави в базиликата „Санта Мария“ в Трастевере. Разговорът ѝ с инспектор Леоне беше тежък и беше изтощена от умственото усилие да му казва достатъчно, за да не го лъже, но без да нарушава поверителността на църквата.

Базиликата беше притихнала и спокойна, само неколцина туристи се мотаеха вътре, снимаха и търсеха светите мощи — главата на света Аполония и част от Светата гъба. Елизабета се поклони пред олтара, прекръсти се и зае обичайното си място точно под фреската на дървения таван. Успение Богородично на Доменикино. Единствените други хора на скамейките бяха няколко местни баби, които май не излизаха от църквата.

Отдаде се на молитвата напълно. Сухата прохлада и приглушената светлина, които така добре бяха запазили древните стенописи в храма, имаха подобно въздействие и за опазването на здравия ѝ разум. Когато каза последното „амин“, тя се огледа и се изненада, че скамейките са се напълнили с хора. Почувства се по-спокойна и освежена. Погледна си часовника. Беше отлетял цял час. В училище момичетата сигурно се готвеха за часа по геометрия.

Стана и се опита да запази молитвеното си настроение, но беше невъзможно да овладее мислите, които изпълваха ума ѝ.

Отвратителният задник на Вани.

Окървавената глава на Де Стефано.

Трупът на Марко в ковчега, с парадната му униформа.

И когато усети, че сълзите ѝ напират, пред нея изплува успокояващият образ на откритото дружелюбно лице на Лоренцо. Вместо да се разплаче, тя се усмихна, но когато осъзна какво прави умът ѝ, тръсна глава, сякаш за да прогони образа.

По-добре беше да потърси мозайката на присмехулника високо на апсидата — и го направи.

Върна се пеша в апартамента на баща си — спря само в плод-зеленчука и месарницата. Днес беше почивният ден на Карло и щеше да му сготви хубава вечеря.

Щом влезе, той я извика от дневната и бързо излезе в антрето.

— Къде беше? — попита раздразнено. — Чакаме те.

Изглеждаше притеснен.

— Чакате ли ме? — попита тя. — Кои? Какво е станало?

— Господи, Елизабета, не ми каза, че ще имаш гости. Идват чак от Англия!