Вал Макдърмид - Преследвачът

— Оставете го да си върви. Няма значение какво е. Самият факт, че разговаряте за проблема, е първата стъпка да прогоните болката — чу той собствения си глас.

— Пълни глупости! — продължи с горчив тон. — Просто един от безбройните номера, които измъквам от торбата с фокуси. Торба, създадена, за да оправдае болезненото ми любопитство, и да измъкне обърканите мозъци от пропадането в емоционалните дупки, които ги карат да разиграват фантазиите си по начин, който обществото не приема. Ако бях казал на Карол истината, това нямаше да премахне болката ми. Щеше само да ме накара да се чувствам много по-безопасен и безполезен нещастник. Съвсем естествено е за възрастните мъже да са импотентни. Но хората на моята възраст, които не могат да го вдигат, са посмешище.

Телефонът иззвъня, стресна го и го измъкна от гласните му размишления. Тони се завъртя и грабна слушалката.

— Да? — обади се той с напрегнат глас.

— Антъни! Най-после! О, колко ми липсваше!

Надигащата се ярост към провлачения дрезгав глас се разпиля веднага, след като той прозвуча в ушите му. Какъв бе смисълът да й се ядосва, помисли си Тони. Не тя беше проблемът. А самият той.

— Чух съобщението ти — предаде се той.

Не тя беше причинила недоразумението между него и Карол. Нямаше да има никакви основания за неудобство, ако той не беше толкова трогателно подобие на мъж. Безсмислено бе даже да си помисля за евентуална връзка с хубава, нормална жена. Щеше да се провали и с Карол, точно както винаги се беше провалял с жените, които бе допуснал по-близо до себе си. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше телефонният секс. Това поне пораждаше някакво равенство с другите — позволяваше на мъжете да симулират не само оргазъм, но също и ерекция.

Анджелика се изкикоти.

— Мислех, че съм ти оставила нещо приятно, заради което си заслужава да се прибереш вкъщи. Надяваме се, че не си прекалено уморен за малко разпускане.

— Никога не съм прекалено уморен за твоя вид разпускане — отвърна Тони, преглъщайки самоотвращението, което заплашваше да го съсипе. „Мисли за това като за терапия“, успокояваше се той. После се отпусна назад, остави се гласът да го завладее и ръката му започна да се спуска към слабините.

Чистачките обменяха клюки край асансьора, когато Пени Бърджес се появи на третия етаж в офиса на „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Таймс“. Спусна се надолу към стаята на репортерите, като щракаше лампите по пътя си и си тананикаше под носа. Метна чантата си на бюрото до компютъра и го включи. Изпълни командите, които я отведоха до запаметените данни, и натисна бутона за „търсене“. Машината й предложи пет варианта за избор: 1. Тема. 2. Име. 3. Подзаглавие, съдържащо името на автора. 4. Дата. 5. Снимки.

Пени натисна двойката, а срещу „фамилия“ напечата „Хил“. На мястото за първото име набра „Тони“, а за титла вмъкна „Д-р“. После седна и зачака, докато компютърът обработваше мегабайтовете информация, съхранена в огромната му памет. Пени измъкна пакет цигари и извади първата за деня. Беше успяла да дръпне само два пъти, когато на екрана светна „Открито“ (6).

Пени допълни шестте данни и ги извика на екрана. Те се появиха в обратен ред. Първото беше изрезка от „Сентинъл Таймс“ отпреди два месеца, написани от някой от репортерите новинари. Въпреки че я беше чела навремето, тя почти напълно бе забравила за нея. Докато четеше, Пени тихо подсвирна.

Човекът, когото Министерството на вътрешните работи избра да оглави залавянето на серийния убиец, говори днес за последното убийство, което потресе общността на гейовете в града.

Съдебният психолог Тони Хил от една година работи по голямо изследване, спонсорирано от правителството, което ще доведе до създаването на отдел за борба с престъпността чрез използването на профили, подобно на екипа от ФБР, показан във филма „Мълчанието на агнетата“.

Доктор Хил, тридесет и четири годишен, е бил преди това главен клиничен психолог в болницата „Бламайърс“, максимално подсигурена клиника за душевноболни. Тя е приютила най-опасните британски ненормални престъпници, включително масовите убийци Дейвид Харни и Кийт Понд Лудия, който се е вихрил по магистралите.

Споделяйки мнението си по въпроса, доктор Хил каза: „Полицията не ме е търсила за съвет по никой от посочените случаи, така че не знам повече от вашите читатели.“

Или въпросният доктор е излъгал колежките й, или официалното му включване в разследването е станало след интервюто. Ако случаят беше такъв, Пени вече виждаше как да поднесе материала в такъв вид, че да се хареса на редактора й. Сега се опитваше да си представи някое гръмко заглавие. „ПОЛИЦИЯТА СЛЕДВА НАЙ-ДОБРИЯ В ЗАЛАВЯНЕТО НА УБИЙЦИ“. После бързо превключи и отново се върна към останалата част от статията. Тя не казваше нищо ново, макар че бе отбелязала размишленията на доктор Хил върху противоречията и различията в третото убийство, което можело да означава, че си имат работа с двама серийни убийци. Подхвърлената идея, изглежда, бе потънала без следа.