Вал Макдърмид - Преследвачът

Повечето серийни нападения демонстрират степен на изолация, показваща нуждата на убиеца от по-голяма тръпка, по-блестящо изпълнение на фантазиите му. Като влакче в увеселителен парк, всяко следващо възвишение трябва да бъде по-голямо, за да компенсира неизбежното спускане, което го е предшествало…“

Тони вдигна стреснато глава. Какъв беше този шум? Звучеше като трясък на вратата в коридора, но по това време на нощта не би трябвало да има друг на етажа. Той нервно се отблъсна от компютъра, пързаляйки въртящия се стол, докато излезе извън осветения кръг на лампата върху бюрото му. Задържа дъх и се заслуша. Тишина. Напрежението постепенно започна да намалява. После неочаквано под вратата на кабинета му се появи светла ивица.

Металният вкус на страха скова Тони. Най-близкото нещо, върху бюрото му, което можеше да му послужи като оръжие за самоотбрана, бе парче ахат, което използваше като преспапие. Грабна го и започна да се промъква леко.

Когато Карол отвори вратата, с изненада откри Тони по средата на стаята, вдигнал някаква скала в ръката си.

— Аз съм! — изписка тя.

Ръката му се отпусна долу.

— По дяволите!

Карол се ухили.

— Кого толкова очакваше? Крадци? Журналисти? Или някой вампир?

Той се отпусна.

— Съжалявам. Прекарваш цял ден, опитвайки се да проникнеш в главата на един откачен, и накрая свършваш като не по-малък параноик от него.

— Откачен? — повтори Карол. — Това сега като някакъв нов технически термин, използван от психолозите ли идва?

— Само между тези четири стени — поясни Тони и се върна до бюрото си, като остави ахата на мястото му. — На какво дължа удоволствието?

— Тъй като „Бритиш Телеком“, изглежда, не е в състояние да ни свърже, помислих, че би било по-добре да дойда лично — отвърна тя, като си придърпа стол. — Оставих съобщение на телефонния ти секретар вкъщи тази сутрин. Допусках, че вече си напуснал работа, но не можех да те открия и тук. Опитах отново към четири, но не последва отговор от вътрешния ти номер. Поне така предположих, защото операторът ми казваше: „Свързвам ви ей сега“ и потъваше като в черна дупка. И, разбира се, след това човекът се е прибрал вкъщи, а на мен и през ум не ми беше минало да попитам за директния ти номер.

— Ти си била истински детектив! — подхвърли Тони.

— Е, както и да е. И бездруго това ми беше оправданието да се измъкна от улица „Скаргил“, защото вече не издържах и една секунда.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Само ако мога да говоря с пълна уста, защото умирам от глад. Можеш ли да се отлепиш от компютъра си?

Тони погледна екрана му, после върна поглед към мрачното лице на Карол и уморените й очи. Все пак той я харесваше, въпреки че не искаше да се сближават. Имаше нужда тя да е на негова страна.

— Изчакай само да запиша този файл и ставам. Мога да се върна по-късно и да го свърша.

Двайсет минути по-късно те вече опустошаваха пилешкото и лука от пикантните гозби на китайското ресторантче в Грийнхолм. Другите клиенти бяха студенти и такива с крайнодесни наклонности, които не бяха осъзнали факта, че вече не учат нищо друго, освен политическа търпимост.

— Не точно от типа „Всичко най-добро само при нас!“, но поне е евтино и вкусно, а и обслужването е бързо — извини се Тони.

— На мен ми допада. Предпочитам повече яйце и препечена филийка пред някакъв деликатес. Брат ми е наследил гена на чревоугодника в семейството — каза Карол. После бързо се огледа наоколо. Масата им за двама бе на не повече от крачка от съседната. — Нарочно ли ме домъкна тук, за да не можем да поговорим за работа? Някакъв психологически номер, за да освежиш мозъка, си?

Очите на Тони се разшириха.

— Дори не си го помислих. Ти си права, разбира се, не можем да говорим тук.

Усмивката на Карол огря очите й.

— Нямаш си и представа какво удоволствие е това за мен.

Продължиха да се хранят мълчаливо. Тони наруши тишината. По този начин контролираше темата за разговор.

— Какво те накара да станеш ченге?

Карол вдигна едната си вежда.

— Защото обичам да потискам непривилегированите и да се разправям с етническите малцинства — пробва се тя в отговор.

Тони се усмихна.

— Не мисля така.

Тя блъсна чинията си встрани и въздъхна.

— Младежки идеализъм. Имах налудничавата представа, че полицията трябва да бъде на мястото си, за да служи на обществото и да го защитава от беззаконието и анархията.

— Това не е чак толкова налудничава идея. Повярвай ми, ако си имаш работа с хората, с които на мен ми се налага да общувам, ще се радваш, че не са по улиците.