Ридли Пиърсън: Твърдо падане

Ревът на излитащ самолет сякаш още повече сгорещи стаята. Дагит разхлаби още малко вратовръзката си.

— Да ти обяснявам ли всичко отново? — попита Бакмън с властност, която допреди му липсваше.

Дагит усети реакцията на Бернар. Оказваше се, че Бакмън не е просто слаб, а твърде мек. Излязъл от форма. Той използва момента да поиска от Пушача една цигара, сякаш разполагаше с всичкото време на този свят. Не пушеше, но Бернар не знаеше това.

Бернар повтори:

— И така, има или няма предложение?

Остро почукване на вратата разтърси последвалата тишина. Пушача стана и отвори, каза нещо на някого зад вратата с приглушен тон и издърпа куфарчето вътре. Сетне затвори вратата. Когато Пушача сложи куфарчето в краката на Бернар, Дагит стана от масата.

Бакмън рече:

— Твоето куфарче. Дали да не надникнем в него?

— Няма да отваряш това нещо — заяви Дагит. — Да не би да си забравил каква е професията на този човек?

— То бе проверено на рентгена — рече Пушача. — Два пъти. Няма и следа от жици. Няма взрив. Безопасно е, няма защо да се безпокоим.

— Подушено ли е от обучено куче? Проверено ли е с ултразвук? Този багаж трябва да бъде обработен от специалистите по бомбите. Тази чанта е в движение от… — Той се сепна, преди да е сторил същата грешка като Бакмън. Избърса дланите си о крачолите на панталона. Беше ужасен. Погледът му се стрелкаше между куфарчето и Бернар. — Постави се на неговото място — рече Дагит и приближи до Бакмън. — Ами ако куфарчето е заредено да гръмне при отваряне? Ако не се измъкне по някакво чудо, в най-добрия случай го очаква доживотен затвор. Но ако успее с един удар да ликвидира шефа на С-3 и агента, отговорен за разследването на полет десет-двайсет и три? В какъв герой ще се превърне само!

— Мъртъв герой — рече Бакмън, без да е особено впечатлен. — Никой вече не се самоубива заради принципи, Дагит. Мисли с главата си.

Той се наведе към куфарчето и откопча едната му закопчалка.

Дагит скочи напред и го блъсна настрани от куфарчето. Бакмън се подхлъзна, опита се да го стигне, но падна на мръсния под. Поради теглото си се изправи трудно. Беше тъжна картинка. Дагит му подаде ръка, но той отказа помощта. Изправянето му отне няколко трудни и дълги секунди.

— Излизайте оттук, и двамата — извика Дагит на другите.

След като Пушача изобщо не помръдна, Дагит додаде:

— Веднага! — а вниманието му все още бе изцяло погълнато от куфарчето.

Плешивия бързо избута другаря си през вратата.

Бакмън изтри лицето си с носна кърпа.

— Това, което направи, бе глупаво, Мичиган. Наистина, дяволски глупаво. И то ще ти струва скъпо, твърде скъпо.

Бернар не каза нищо. Вниманието му бе съсредоточено върху куфарчето с неговата отворена ключалка.

— Можеш да ми заповядаш да напусна тази стая заедно с теб. Нали така? Можеш да докладваш за мен на началството. Господи, можеш навярно и да ме уволниш.

— Дяволски прав си.

— Ами тогава направи го! Хайде, нека да вървим. Единствените ти свидетели си отиват.

Бакмън нацупи устни и кимна:

— Окей, май че си прав — и той направи крачка към вратата. Сетне, изоставяйки хитрините си, той се хвърли с цялата си тежест върху Дагит и го събори.

Дагит се удари силно о пода, плъзна се и се претърколи към вратата.

Бакмън се затътри тежко към куфарчето и се зае с другата му ключалка.

Бернар го стрелна бързо с поглед и погледна към Дагит с тъмни и влажни очи.

Дагит се досети.

— Не! — изкрещя той в момента, в който врътна дръжката на вратата и плонжира в преддверието.

Вратата излетя с касата си, прелетя през преддверието, през срещуположната врата и се озова на пистата. Оранжево кълбо от горящ бензин се изтърколи, разгръщайки се през преддверието. Взривната вълна повали Пушача, Плешивия и униформения служител по сигурността, който вървеше помежду им. Огънят подпали и тавана.

В последвалата тишина Дагит пропълзя по корем до една врата, зейнала отворена от взрива. През дима видя Плешивия да пълзи на четири крака. Отчасти ослепен, той премина през Дагит. Двамата се скриха зад стена от сгуробетон. Униформеното ченге бе на крака, панталоните му горяха и той бягаше с все сила през асфалтираната писта; Пушача се мъчеше да го догони. Сюрреалистичната гледка се допълваше от бавнодвижещата се маса на рулиращ самолет.

Дагит не чуваше нищо; беше оглушал. Не искаше и да чува; не искаше и да вижда. Бернар бе спечелил, дори и в смъртта си. Беше луднал от разочарование, от смъртта, от цялата бъркотия. Опита се да изкрещи. Пак не чу нищо. Но от изплашеното изражение по лицето на Плешивия разбра, че гласът му бе все още в ред. Чудеше се дали е така и с ума му: може би не само наполовина, а изцяло бе полудял. Със сигурност знаеше, че през август не може да вали сняг, но тъкмо това виждаше.