Ридли Пиърсън: Твърдо падане

Металносиви писалища — всичките в различна степен потрошени — подредени в три реда на височина, заемаха по-голямата част от малката стая. Решетката на неработещата вентилация бе покрита с черни и мазни отлагания. Застоялият, мъртъв въздух и дебелият слой прах, който се вдигаше при всяка стъпка, придаваха на стаята мъгляво сив цвят, от което клаустрофобичното усещане на Дагит само се усилваше. Гърлото му бе напълно пресъхнало. От задушливата жега го засърбя темето и кожата на лицето; би искал да е където и да е другаде, само не и тук.

Окованият в белезници Бернар бе накаран да седне на стол в средата на стаята. Плешивия, Пушача и Дагит измъкнаха едно бюро от ъгъла и седнаха на него като на пейка — досущ запалянковци на мач. Бакмън потри ръце и със сърдит вид закрачи пред Бернар — имаше вид на ревизор, който започва ревизията си. Изглеждаше повече като оберкелнер, отколкото като ченге.

— Прочетохме ти правата. Късметлия си, че ги имаш. Задържан си официално по силата на закона срещу тероризма от 1988-а. Той ни дава доста широки правомощия, Бернар. Навярно си запознат с него, а? — и добави: — Приличаш ми на разумен човек.

Дагит си мълчеше раболепно с останалите. Пушача запали цигара и издуха дима към решетката. Димът придоби гъбообразна форма и огромният му конус сякаш остана да виси във въздуха. Плешивия взе да почиства безукорно чистите си нокти с джобно ножче.

Бакмън опита наново:

— Мога да се досетя какво си мислиш. Смяташ, че навярно не е чак толкова лошо, че бе заловен тук, в Съединените щати. В крайна сметка ние осигуряваме надлежни процеси, дори и на международните терористи. Мислиш си, че след като на федерално ниво не сме използвали смъртното наказание от десетилетия и ако не проговориш и мълчиш достатъчно дълго, някой сръчен адвокат ще поеме делото ти просто заради шумотевицата около него. И к’во ще излезе от всичкото туй? Може даже някой да превърне историята ти в телевизионен спектакъл, нали така?

Вярно беше. Бернар демонстрираше обезпокоителна самоувереност. Откъде се пръкваха такива чудовища? Единствената справедливост за такива като Бернар бе куршумът. Никакви съдебни заседатели. Никакви процеси. Два или три случайни изстрела и обясненията, че онзи се опитал да избяга.

— Дори и не си помисляй подобно нещо — прошепна Плешивия. Сетне се върна към ноктите си, досущ като някоя стара дама във фризьорски салон.

Дагит се усети, че ръката му бе върху пистолета. Сякаш не беше неговата ръка. Той я отдръпна, оставяйки пищова в кобура му, и кимна, все едно бе схванал; ала не бе. В що за човек се превръщаше той? Какво бе сторило с него това разследване?

Бакмън продължи:

— Това, което навярно не знаеш, е, че преди две години Скотланд ярд откри част от отпечатък на палец в останките от полет десет-двайсет и три на „Евротурс“. Частица от твое творение.

Дагит се сви. Това бе онази техническа информация, която би трябвало да не издават при никакви обстоятелства. Казваш това на Бернар и ако той успее да се свърже някак със своите хора, никой от „Der Grund“ повече няма да повтори същата грешка. Всъщност, миниатюрната част от отпечатък, за която ставаше дума, струваше четири седмици ровене из боклуците, докато бъде открита и още десет месеца, докато бъде идентифицирана, при това тази идентификация нямаше да бъде приета като твърдо доказателство от който и да е съд, поради частичността на отпечатъка, но все пак би била приета като улика. И Бакмън по най-глупав начин бе издал доброволно тази информация.

— Сър — намеси се Дагит, но веднага бе принуден да млъкне от грубото изражение на Бакмън.

Бакмън продължи:

— Ние знаем с какво си се занимавал в хотелската си стая в Лос Анджелис.

Това разтърси Бернар. Започваше да губи самочувствие. Запремига бързо-бързо.

Бакмън продължи бързо:

— Това, което не знаеш — рече той, — е, че родителите и малкият син на Дагит летяха с полет десет-двайсет и три.

Пушача и Плешивия се обърнаха и погледнаха недоверчиво Дагит.

Бернар също му хвърли поглед, но в него не пролича никакво разкаяние.

— Мога да ви оставя — теб и Дагит — насаме за няколко минути — предложи Бакмън, но очевидната му недомлъвка пак не сполучи. Мръсната стая в Националното летище не бе мястото за груби номера. Просто не се действаше по този начин.

— Имате ли някакво предложение? — Бернар попита Бакмън, малко прибързано и прекалено обнадежден.

Бакмън попита:

— Ами ако не предлагаме сделка? Ако само изчакаме документите за депортирането ти? Полет десет-двайсет и три бе на британски самолет. Разбираш за какво става дума, нали?