Ридли Пиърсън - Твърдо падане

Летището бе старо. Стените на партерните коридори, свързващи терминалите, бяха облицовани с червен мокет. Таванът бе с шумопоглъщащи плочки, а подът — застлан с линолеум. Няколко ярко осветени търговски района, модернизирани наскоро, изглеждаха нелепо пред заобикалящия ги фон.

Изкачиха се по стъпалата на неработещ ескалатор и приближиха до мястото за проверка на пътниците и багажа.

— Ще трябва да си оставиш ютията на едно от момчетата по безопасността. Ако речеш да го прекараш през проверката, трябва да се изпише цяла шибана планина документи. — Пушача посочи към униформен полицай, който нарочно стоеше встрани от хората, които работеха на рентгеновите машини и конвейерната лента. — Тоя е от нашите — рече Пушача, сякаш това интересуваше Дагит. Единственото, за което си мислеше той, бе Бернар на онзи самолет. — Сините сака са от безопасността — добави онзи с отвращение.

Дагит подаде пистолета си на униформения полицай и тримата забързаха по-нататък.

Пушача обясняваше с дрезгавия си глас:

— Покрили сме и терминала, и самолета. Шестима са на борда: две жени като стюардеси, един пътник на деветнайсти ред, две момчета от наземния технически персонал и един като товарач на багаж.

Той направи пауза. И една яребица на крушово дърво, помисли си Дагит. Тоя тип бе самата важност.

— Бернар е на ред осемнайсти, място В — до него е аварийният изход. Разбрахме, че е купил и двете места. Предполагам, че този авариен изход му трябва, в случай че подуши опасност. Не се тревожи, покрили сме го и него.

Приближаваха изхода. Гърлото на Дагит бе пресъхнало, а сърцето му още биеше тежко след бягането. Зад гърба им се чу суетня. Беше Бакмън. Изглеждаше така, сякаш беше плувал с дрехите. Отказваше да предаде оръжието си.

— Тоя е от нашите — рече Дагит, подражавайки на Пушача, но с тон, който изразяваше презрение към Бакмън.

Пушача се върна назад, за да уреди въпроса.

Плешивия заговори за пръв път:

— Онези от безопасността много-много не ни обичат. Чувствата ни са взаимни.

Бакмън с нежелание предаде пищова си.

— Да вървим — рече ентусиазирано Бакмън и поведе групата. Дебел паток с мокра перушина.

На изхода Пушача показа значката си. Поеха, почти тичайки, по горещата писта, Бакмън пак хриптеше.

Дагит се гмурна през входния люк на самолета четвърти, след Плешивия. Минаха бързо покрай нервен стюард.

— Ще се разкараме от пътя ви след минута — рече Бакмън, като се опитваше думите му да прозвучат авторитетно, но очевидно не се чувстваше удобно.

Групата им бързо премина по коридора. Към тях се извърнаха любопитни лица — някои възбудени, други изразяващи смесица от любопитство и неочакван страх.

За Дагит това бяха лицата на невинните, лица, които бяха живи и, дай боже, щяха да са живи и занапред. Лицата на хора като родителите му и като момчето му.

С приближаването им един мъж от деветнайсти ред стана и блокира коридора. Стюардеса, жена с твърд поглед и посребрени коси, се приближи и застана зад него. Двама от хората на Пушача, предположи Дагит. Бернар се намираше в средата на добре разположена блокада и нямаше накъде да мърда. Аварийният изход бе изцяло покрит от двама „механици по поддръжката“.

Спокойствието на Пушача бе впечатляващо. Дагит чу увещаващите приказки, видя вдигнатите ръце на Бернар, докато внимателно го измъкваха от мястото му, потупваха го по рамото и го съветваха да не се съпротивлява. Плешивия бързо измъкна куфарчето му от твърда материя. Вниманието на всички бе приковано натам.

Сетне погледите на Бернар и Дагит се срещнаха и двамата се втренчиха един в друг. Дагит си помисли, че навярно така би се чувствало животното, когато вдигне глава, изведнъж усетило присъствието на ловеца.

Дагит познаваше твърде добре това лице: беше живял с него с месеци. Бернар бе тъмнокос, със сиви очи, неособено симпатичен, просто от онзи тип лица, които лесно се забравят дори и от онези, които се смятат за наблюдателни. Една вена пулсираше силно на челото му. Професията му си бе казала думата: на лявата му ръка липсваха два пръста. Но не лицето или липсващите пръсти помнеше Дагит, а черно-белите снимки на резултатите от работата му: разрушени ресторанти и самолети — половин дузина аероплани. Броят на жертвите се измерваше в стотици.

Чудовище.

Групата се изниза в пълно мълчание. На пункта за проверка на пътниците и багажа Дагит и Бакмън си получиха обратно пушкалата.

Камионетка за зареждане на самолетите с храна откара петимата до една грозна зелена сграда, която изглеждаше като изоставена. Тясно преддверие, което миришеше на гранясало и на пот, водеше към стая без прозорци, която Пушача бе избрал за разпита. Дагит имаше лошо предчувствие за тази стая. Нещо ужасно щеше да се случи.