Ридли Пиърсън - Твърдо падане

— Приятно пътуване, тате — беше Дънкан, който висеше от лоста.

— Става дума за убийство, Дънк. Важно е — рече той отдалеч.

— Тогава заминавай — каза синът на бащата.

След няколко минути той замина.

В събота сутринта, 25-и август — почти две седмици след експлозията на Бернар в Националното летище — Дагит стоеше във фоайето на Сиатъл Уестин. Той забеляза ченгето още преди да се представи. Тъмните очи на лейтенант Фил Шосвиц гледаха от бледо лице — резултат от дългите часове, прекарани зад писалището. Носеше бяла риза извън панталоните и омачкана вратовръзка. Обувките му с гумени ходила показваха старостта си с неравномерното износване на токовете и запуснатостта му — с олющените си бомбета. Шосвиц се насочи право към Дагит; и той можеше да познае веднага един агент на ФБР. Ръкуваха се и се запознаха.

Лицето на Шосвиц бе продълговато, с прекалено големи очи. На Дагит му се стори, че може би някога бе притежавал чувство за хумор. С тон, който не познава възражения, той рече:

— Предлагам направо да отидем в „Дънинг“. Колата ни чака отвън.

На Дагит му се понрави хладината на сиатълския въздух, той просто пиеше от него. Монорелсовата железница мина над главите им, лицата на туристите сякаш бяха поставени в рамките на прозорците. Скитник, облечен в мръсно зебло, ги подмина, понесъл неуверено пластмасова чашка с димящо кафе. Зачервените му очи сякаш гледаха през Дагит.

— Бил ли си някога тук? — попита някак изненадано Шосвиц.

Дагит мина от лявата му страна.

— Работих тук известно време. Трябва да е било през Бронзовата ера. Запознах се с жена си в този град. В един бар. Дори помня името на групата, която свиреше — „Дъфи Бишъп и ритмичните кучета“. — В един миг, дълъг колкото човек да премигне, той отново се озова в онова време. — Човек помни дреболиите.

Шосвиц кимна, някак си натъжено:

— Още ли си женен?

Сигурно ми е написано по лицето, помисли си Дагит.

— Не — рече той.

— Аз — също. Предполагам, че това си върви със службата ни.

— По-често да, отколкото не.

— И сега си женен за контраразузнаването, а?

— Близо си до истината, колкото и да не ми се ще да е така. Контратероризмът, всъщност. Чуждестранният. Трета година съм в този отдел.

— Дечурлига?

— Един син.

— Аз имам две дъщери. Кой знае къде са. Тя ли взе момчето?

— Не, аз.

— Късметлия си. За децата най-много ме е яд.

— От колко години си в службата? — попита Дагит.

Беше му неудобно да споделя историята на живота си с непознат, но все пак — може би защото и двамата носеха полицейски значки, имаха сходен начин на живот и навярно сходен семеен провал — той почувства връзка помежду им. Навярно Шосвиц го бе преценил само с един поглед.

— Аз ли? Прекалено много, не си ли личи?

Пред тях спря очукана черна кола с дупка от куршум в ъгъла на предното стъкло и те се качиха в нея.

Шофьорът — сержант на име Ла Моя, по-добре облечен от повечето полицаи, имаше силна ръка, ръкува се, сякаш разкъсваше печена агнешка плешка. Бе оставил къдравата си коса дълга и излъчваше самочувствие, което граничеше с перчене. Дагит и Шосвиц седнаха отзад. Дагит бе изненадан от промените, настъпили в града.

— Някои са за добро, други — за лошо — рече Шосвиц.

Завиха наляво към издигната на пилони магистрала, която водеше на юг. Обсъдиха доклада на офицера, който пръв отишъл на местопроизшествието, и предварителния разговор с доктор Роналд Диксън, патологът на окръг Кинг.

— Ето как се работи с „Дънинг“ — рече Шосвиц, — в случай че не знаеш: ако искаме да говорим с някой от служителите, правим го на място или в стая, която тяхната служба по безопасност ни осигурява. Те уреждат интервюто — по време и по място — така че да няма суетене и шумотевица, че някой е повикан от местоработата си. Обикновено шерифът води следствието по убийство в „Дънинг“. На практика това си е неговото шоу, неговият периметър — „Дънинг“ съществува от толкова време, че не е под юрисдикцията на града. Но от департамента на шерифа поискаха помощта ни, което за нас е добре дошло. Ла Моя е придаден към тях, нещо като под наем. Аз съм наблюдаващ следствието, затова си оставих писалището да те посрещна. — Той замълча, навярно за да даде възможност на Ла Моя да даде своя принос. Сетне продължи: — Първо: на „Дънинг“ не им се нрави да се мотаем там. Точка. Второ, в случай на убийство обаче, едва ли имат друг избор. Нещо, което сме постигнали — предпочитаме добрите отношения, така че никакви щитове, никакви тежки оръжия. Най-вероятно ще ни развежда шефът им по сигурността — казва се Рос Флеминг. Той е окей — едно от вашите момчета, от ФБР, „Дънинг“ го грабнаха, след като го пенсионираха. Ще ни вкара безшумно. Симулаторите са в неохранявана зона, така че едва ли ще ни забележат.