Ридли Пиърсън - Твърдо падане

Тя кръстоса ръце и крака, веднага бе станала подозрителна. Приличаше на настръхнало насекомо.

— Слушам ви, но не за дълго.

— Нищо сексуално, изобщо. Нататък — ще трябва да прекарате целия следобед да карате из града чисто ново BMW.

Хвана се.

— Преди да продължа по-нататък, бих искал веднага да знам дали сте сериозно заинтересувана от работата. Както ви казах, имам съвсем малко време. Не мога да го пилея, освен ако не желаете да продължим.

— От какво да съм заинтересувана? — настоя тя.

— От малка актьорска игра. Нищо сексуално. Напълно сама. Двойно заплащане. Минимум четири часа. В брой, предплатено — и той вдигна вежди.

— В брой ли?

Той кимна.

— И двойна такса?

Той пак кимна.

Тя го погледна.

— В колата има нещо, нали? Наркотици или нещо от сорта? Не, благодаря. Не мисля, че ще се съглася.

Тя се пресегна за малката си чантичка.

— Наркотици ли? — засмя се той. — Ако се усъмните нещо в колата, я оставяте където и когато поискате. Можете да задържите ключовете или да ги изхвърлите. Това не ме интересува. — Видя, че я бе заинтригувал и объркал. Реши да продължи: — Има една жена, в която съм лудо влюбен. Тя също е влюбена в мен. Съпругът й следи всяка нейна стъпка. Много е богат и изобщо не иска да чуе да се разделят. Навярно този тип хора ви е познат.

Тя присви очи, но той видя в тях известно съчувствие. Въздъхна.

Беше му в ръцете.

Моник бе обхваната от нова вълна паника.

Тя дойде като изгаряща болка, която едва не я накара да се присвие. Разбираше колко е важно да запази външно спокойствие, да продължи с всекидневните си занимания, да избегне параноята. В същото време съглеждаше заговори накъдето и да се обърнеше: боклукчията, безразборно паркираните коли, човекът от сервиза, който поправяше копирната машина в офиса. Подозираше всички.

Трима души бяха попитали, да не би да й е зле, така че очевидно не успяваше да се прикрива много успешно.

Пет без пет. Тя грабна чантичката си и тръгна, но помощничката й я догони.

— Току-що дойде един факс за теб. Пише, че е спешен и личен.

Тя й го подаде. Моник го пое с несигурна ръка. Все едно й подаваха смъртната присъда.

Седна на един от столовете в приемната. Съобщението бе писано на ръка и съдържаше само един абзац. Адресът на подателя бе Далас, Тексас. Сърцето й подскочи. Беше от него. Подателката се именуваше Евелин Маклеод. Първите букви й даваха началото на думата, където свършваше шифрованото му съобщение. Не беше лесно да го декодира в движение. Потърси и намери дума, която започваше с ЕМ. После наум заизважда всяка втора буква от думите, докато стигна до ЕМ.

Не можа да се справи наум. Взе един молив от масата и изписа съобщението му: „И-д-и-д-о-т-о-а-л-е-т-а-с-е-г-а“. Опита го отпред назад и отзад напред и най-сетне разбра: Иди до тоалета сега.

Смачка листа и аха да го хвърли, но размисли.

— Довиждане — каза тя на секретарката.

— До утре — отвърна тя.

Тези думи я сепнаха. Тя си знаеше. Хвърли един последен поглед на офиса си. Беше си изградила доста симпатичен живот тук, помисли тя. Ако е рекъл Бог, никога повече нямаше да види това място.

Бавно-бавно се отправи към банята. Потракването на токчетата й сякаш бе тиктакане на часовник. Чувстваше как пулсът й бие в слепоочията.

Завъртя дръжката и влезе вътре.

На тоалетната бе седнала руса жена, с наведена глава. Носеше къса, червена кожена пола и черно кожено яке. Пак я прониза страхът. ФБР? Ако той не бе успял да се свърже с нея…

— Влез в централната кабина и заключи вратата — каза русата, след като входната врата бе затворена. — Сами сме. — Когато Моник се поколеба, жената добави: — Побързай! Събличай се по бельо и ми подай дрехите си в крайната кабина. Там има една пазарска торба. Сложи нещата в нея.

Моделът изсуши ръцете си и влезе в крайната, съседна на Моник кабина.

— Ако някой влезе, сядай. Все едно си пикаеш.

Моник й се подчини. За секунди свали дрехите си и й ги подаде. В пазарската торба намери същата червена минипола, блуза и черно кожено яке. Всичките — с нейния размер. Най-долу в торбата имаше руса перука, чифт прекалено големи очила, а под тях — ножици. Знаеше какво трябва да направи. Отряза големи кичури от косата си и ги пусна в тоалетната. За да й стане перуката, косата й трябваше да е по-къса.

Той беше помислил за всичко.

— Благодаря ви много — изпусна се тя. Отново плачеше. Ненавиждаше се за това.

— Сигурно много го обичаш — чу се гласът от кабинката.