Ридли Пиърсън - Твърдо падане

Той извади червената папка и я отвори. По протежение на целия плик бе изписано с едри, черни букви: „Подлежи само на преглеждане“.

Папката бе подписана от Ричард Мъмфорд. Името на Дагит бе изписано върху първата страница, до него стоеше подписът му.

Корт внимателно махна ластичето, с което се затваряше пликът, и извади съдържанието му. Първото нещо, на което попадна, бяха маршрутите! Той видя имената: Моснер, Голдънбаум, Сандхърст, Грейди, Фицморис, Савайл. Не го интересуваха номерата на полетите, трябваха му само датите на пристигане и заминаване. Четири от маршрутите съдържаха една и съща дата: 21 септември. Трепетът от откритието му го изпълни с необичайно чувство за власт. Макар и пристигащи в различни дни, двама щяха да си тръгнат вечерта на двайсет и първи. Значи, щеше да е двайсет и първи.

Той щеше да убие Моснер след два дни.

След като прегледа набързо останалите книжа в куфарчето, неочаквано му прилоша. Колкото повече четеше, толкова по-невъзможно му се струваше. Не обръщаше внимание на времето. Минутите бързо течаха. Не е възможно! Дагит знаеше всичко. Ето, тази докладна се занимава с възможното наличие на експлозиви на борда на полет 64. Следващата се отнасяше до повтаряни няколко пъти опити със симулатора в „Дънинг“. Имаше снимка на Моник. Имаха подробно описание — дори и скица — на детонатора на Бернар. Това, което накара дъха му да секне, бе анализът на ФАА на пожарогасителя: въглероден окис. Те знаеха всичко! Така ли бе наистина? Знаеха ли коя ще е целта му? Истинската цел? Ако знаеха целта му, с него бе свършено. Всичките му приготовления щяха да се окажат безполезни. Щяха да си седят на летището и да го чакат да дойде. Нямаше да има начин да свърши онова, за което бе дошъл. По-добре да го бяха застреляли.

Във всекидневната осветлението светна. То хвърли бял квадрат от светлина в малката трапезария. С бързо движение Корт угаси фенерчето си и тихо затвори куфарчето, като го остави на масата. Приклекна, направи две крачки към натрапчивата светлина, огледа бързо всекидневната и, като не видя никого, прекоси светлината, стигна отсрещната стена и застана зад отворената врата на трапезарията.

С един бърз поглед към куфарчето установи, че част от червената папка се подава от ъгъла му. Изглеждаше затворено набързо.

Преди да види момчето, чу шума на инвалидния стол. Шумът на колелетата върху килима бе отчетлив. Надяваше се сетне да чуе шума на телевизора. Надяваше се безсъницата на момчето да бъде изпълнена с най-късното шоу, за да получи възможността да се измъкне отзад на фона на шума му. Но като гледаше как механичната сянка на момчето се разтяга и изпълва стаята, досущ като театър на сенките, Корт разбра, че целта му бе кухнята; а пътят му дотам минаваше на няколко десетки сантиметра от самия него.

Сянката от инвалидния стол и момчето намаля, то се бе придвижило към тази стая. Корт промени плана си: веднага щом момчето влезеше в кухнята, той щеше да върне куфарчето на мястото му и щеше да се отправи към входната врата.

Момчето спря.

Погледна надясно — към куфарчето — изправи глава и подуши въздуха.

— Кари? — рече тихо то.

Цигарите! В закусвалнята Корт бе изпушил половин кутия.

Главата на момчето полека се завъртя наляво. Притаен, Корт сви юмрук. В мига, когато погледите им се срещнаха, Корт го удари и строши носа му. Главата на момчето се люшна назад и се отпусна.

Той отиде бързо до куфарчето, отвори го отново, подреди съдържанието му и го остави на пода. Точно тогава го осени идея, чиято свирепост бе равностойна на гениалността му. Какъв по-добър начин да води операцията от тук нататък? Той остави куфарчето и се отправи към момчето.

То бе по-тежко, отколкото бе предполагал. Но нали мъртъвците винаги тежат повече!

Дагит се събуди по-рано от обичайното, зареден с нова сила след победата си над Мъмфорд и напълно съзнаващ отговорността, която сега лежеше върху него. Реши, че сутрешният крос ще му се отрази добре. Целта на Корт бе един или повече от директорите на химическата промишленост. Кого и как възнамеряваше да убие той си оставаше загадка, за чието разрешаване имаше по-малко от седемдесет и два часа.

Почти не забеляза ефектния изгрев, мелодичната песен на птичия хор, който гнездеше на ябълката на съседа, или острия, сладостен мирис на току-що окосена трева, който изпълваше въздуха. Облечен за кроса си, той мина тихо покрай стаята на Дънкан и се изниза през входната врата, както винаги безшумно. Малко след шест по улиците не бе оживено, срещаха се само колеги бегачи, с познато облекло и познати лица, но не знаеше имената им. Пробяга без усилия четири мили, без да обръща внимание на маршрута си, а още по-малко — на великолепието на яркия и ясен септемврийски ден; вместо това пресмяташе отново и отново къде да съсредоточи усилията и енергията си.