Ридли Пиърсън - Твърдо падане

След като прекара ранните утринни часове в каране в кръг по околовръстния път, с парализирано и със запушена уста момче, завързано на пода пред задната седалка на тойотата, силно разтревоженият Антъни Корт се насочи към предградията на Виржиния, където Каролайн го бе водила на оглед на имоти. След известно обмисляне това му се стори логичният отговор на дилемата му: щеше да използва една от къщите, които тя му бе показала като секретна квартира. Просто нямаше никакво време отново да си прави труда да започва процес на наемане на къща — особено с момчето отзад, особено след като ФБР разполагаше с доста точна негова скица, особено при разписанието, което си бе направил. Вече може би наблюдаваха или поне бяха предупредили хотели, мотели, пансиони, дори и компании за недвижими имоти като тази на Каролайн. Нямаше кой знае какъв избор: трябваше да остави момчето някъде и да се заеме с работата си. Налагаше се да импровизира.

Съвсем ранната утрин, при изгрев-слънце бе най-подходящото време да опита. По-рано самата тъмнина можеше да предизвика любопитството на някой. Но при изгрев-слънце хората изпадат в най-дълбокия си сън, докато при сивия още ден и ограничената зърнеста светлина момчето в ръцете му щеше отдалеч да изглежда просто като вързоп.

„Тази рядко я показваме“ — спомни си той думите на Каролайн, но му трябваха цели четирийсет минути, докато намери вилата. Докато паркираше по извития подход, обрамчен с прецъфтял кучешки дрян, люляк и невероятно едър храст азалия, се оказа, че споменът му за почти пълната изолираност на мястото се оказа верен. Подходът към къщата бе с един изход. Ниска каменна стена маркираше западната граница на имението, разположено пред гъста гора. Пред него пътят зави надясно, сетне рязко наляво и под гумите дребният чакъл стана сякаш по-дълбок. И ето я най-сетне. Двустайната вила, разположена в края на разпарчетосаното бивше имение, не бе достатъчно голяма за едно семейство и бе твърде отдалечена за някоя млада двойка. Толкова бе самотна, че някой бе поставил сателитна антена. Като я видя за втори път (тя я беше отписала от списъка на неколкократните си опити да му намери жилище), той бе почти напълно сигурен, че през следващите няколко дни вилата нямаше да бъде показвана — поне така си мислеше, докато седеше тихо и слушаше как двигателят на колата изстива и събираше кураж да влезе вътре.

Времето бе всичко.

Как да се свърже с нея?

ФБР сигурно подслушваше телефона й и можеше да проследи обажданията, следеше отблизо офиса й и нейното BMW или му бе поставило автоматичен ответчик. Работата бе в това да отсее няколкото момента, в които тя нямаше да бъде под наблюдение, и сетне да реши как да влезе и излезе. Наум му дойдоха няколко идеи.

Първо — асансьорите в блока й. Тя се спускаше до подземния гараж с асансьора и едва ли ФБР я подслушваше и там. Сигурно знаеха всяка стъпка в апартамента й, щяха да проследят колата й, но между двете?

Освен това — в BMW-то й те можеха да я наблюдават, а навярно и да я подслушват, но от разстояние.

И кантората й щеше да бъде третирана по същия начин. Щяха да знаят кога влиза и излиза; щяха да подслушват телефона й; но без специален агент, прикрепен към нея, не можеха да проследят всяко нейно движение. Бе немислимо да я проследят до тоалетната например.

Ето ги възможностите, но нито една не бе напълно безопасна.

Да я убие може би бе по-лесно.

В нея бе единственият ключ за шкафчето в гардероба, където бе даден на багаж пожарогасителят на Бернар. Затова тя му трябваше.

Налагаше се да измисли нещо.

Пристигна в агенцията за модели на Бърнстейн и Райт пет минути преди определената си среща. Прекара тези пет минути да прехвърли десетки снимки, от които избра три кандидатки с близки до Моник лица и тела. Първата се оказа бременна. Хиляди извинения.

— Трябваше да я извадим от албума още преди месец.

Втората му избраница се съгласи да дойде веднага да обсъдят „снимките“. В новата си роля Корт бе моден фотограф на свободна практика.

Синди Акстъл пристигна след двайсет минути. Лицето бе идеално, бюстът — малко плосък, косата — твърде къса, но щеше да свърши работа. По негова молба ги отведоха в заседателна зала, където да обсъдят работата „насаме“.

Той затвори вратата.

— Мис Акстъл, избрах вас, защото в справката ви пише, че имате и известен актьорски опит. Нямам много време и затова ще бъда много прям. Не съм фотограф. Не се бойте — каза той и вдигна ръка. — Не съм и такъв, за какъвто ме помислихте. Нищо подобно. Това, което имам предвид, ще изисква известни актьорски умения и аз съм готов да платя за това. Мога само да се надявам, че сърцето ви е поне донякъде романтично, защото без това се съмнявам дали ще приемете това, което ще ви предложа.